— Извинете — каза той. — Не се овладях.
Бренер започваше да се пита дали Салид не е изгубил разсъдъка си, но запази размишленията за себе си. Изгледа го още веднъж с проницателен поглед, после внимателно се надигна и с малки, предпазливи крачки отиде до мивката. Беше жаден и усещаше лицето си топло, макар да нямаше температура. Ходенето се оказа много по-лесно, отколкото се беше осмелил да си представи. Тялото му се възстановяваше учудващо бързо от действието на медикаментите. Ако ситуацията беше малко по-различна, може би и думата чудо щеше да е по-подходяща, но нея и в мислите си много внимателно използваше.
Когато плисна с шепа студена вода върху лицето си, откъм вратата се чу глухо тупване. Не беше много силно. С плавно движение Салид се отдели от мястото си до прозореца, бързо отиде до вратата и лекичко я открехна. Бренер понечи да попита нещо, но той му даде знак да мълчи и долепи ухо до пролуката. Бренер уплашено затаи дъх. Не толкова шумът, колкото реакцията на Салид му подсказаха, че в крайна сметка не са на чак толкова сигурно място.
Тропането не се повтори, но след секунди се чу приглушен глас, идващ от приземния етаж. Салид слуша още известно време, после затвори вратата и се обърна към тях.
— Стопанката е. Сигурно има главоболия с друг посетител.
Според Бренер твърде лековерно се отнесе със случилото се, още повече като се има предвид незначителното обстоятелство, че всички полицаи в околността търсеха тях. Но Салид не му даде възможност да изрече гласно мислите си, защото направи жест с ръка, даващ да се разбере, че въпросът е приключен, и посочи Йоханес.
— Разкажете ни за манастира.
— Нищо не знам — каза той.
Бренер усети, че не казва истината. Отецът не беше талантлив лъжец. Салид само се усмихна и тази усмивка накара Йоханес, както преди това и Бренер, да продължи без подкана. Когато заговори, не гледаше към тях, но погледът му вече не беше насочен и в онази имагинерна точка в Нищото. Бренер имаше чувството, че проповедникът вижда нещо, видимо само за него.
— Наистина не знам много за манастира — повтори Йоханес. — Никой не знае. Мисля, че има само шепа хора, които знаят за съществуването му.
— И вие сте един от тях — каза Салид. — Защо?
— Това не улеснява нещата — остро реагира Йоханес, но моментално се върна на онзи замислен и леко уплашен тон, с който преди беше говорил за манастира и тайната му. — Знам, че съществува от много дълго време. Най-старите документи, които открих, са от единадесети век. Но смятам, че го има от много, много по-рано.
— Само че никой не се е интересувал от съществуването му — предположи Салид.
Йоханес кимна с глава.
— Във всеки случай то е било грижливо скривано през цялото време. Десет години рових в градски архиви и църковни книги и намерих само няколко доказателства за съществуването на манастира. Тези доказателства бяха толкова незначителни и неясни, че дори не знаех къде се намира.
— Десет години? — Бренер го изгледа с подозрение. — Трябва да сте бил почти дете, когато сте започнал търсенето.
Йоханес не обърна внимание на думите му. Не искаше да говори за причината, поради която бе започнал да се интересува от манастира и от тайната му.
— Не знам кои са тези хора, но съм убеден, че орденът е стар колкото католическата църква, може би и още по-стар.
Разбра как подействаха думите му на Салид и Бренер, защото видимо потрепери, отдели поглед от въображаемата точка пред себе си и предизвикателно погледна Салид.
— Там наистина има тайна, но отказвам да повярвам, че са затворили Дявола.
— Защо тогава сте тук? — попита Салид.
— Защото ме принудихте да дойда с вас — отвърна духовникът.
Салид не си направи труда да реагира на думите му. Йоханес като че ли очакваше несъгласие, но когато разбра, че такова няма да последва, продължи със спокоен тон:
— Не познавам тайната в истинския смисъл на думата. Предполагам, че извън стените на манастира има най-много двама или трима души посветени. Твърде вероятно да е само един — и вие го убихте.
— Беше злополука — рече Салид. — Не съм го искал. И съжалявам, че така стана.
Казаното изненада Бренер. Според приказките Салид беше убил безброй хора и животът като че ли не означаваше нищо за него. Във всеки случай беше човек, на когото не прилягаше да се защитава по този начин. Дори и да беше чул оправданието, Йоханес не му обърна внимание.
— Наистина не знам тайната. Но мисля, че знам с какво е свързана. Знам за какво са се подготвяли.