Причерня ми.
„Ами вие — питам го, — вие не сте ли?“
Секретарят на областния комитет казва:
„Нас ни е нямало тук.“
„Ами там — викам му, — където сте били през тридесет и седма година, там не сте ли били изцапани с кръв?“
Първият секретар ми вика:
„Стига си дрънкал. Можем да гласуваме отново. Излез навън.“
Излязох в коридора и ми съобщиха решението: „Да му бъде отказана реабилитация.“
Половин година непрекъснато пътувах до Москва. Отмениха решението. Но приеха само онази, първоначалната формулировка: „Да се възстанови с прекъсване на стажа“.
Човекът, който докладва случая ми в Комисията за партиен контрол, рече, че не е трябвало да се джафкам с областния комитет.
Непрекъснато търча, водя дела, пътувам до Москва и се боря. Пий!
— Не пия.
— Това не е ром, а коняк. Коняк с пет звезди. За теб.
— Махни шишето.
— Наистина — ще го махна, ще го прибера, ще си го взема. Не се засягай.
— Не се засягам.
Мина година и получих от антикваря последното писмо: „Докато отсъствувах от Ленинград, скоропостижно си отиде жена ми. Върнах се половин година след това, видях гроба й, кръста и една любителска снимка — тя в ковчега. Не ме кори за моята слабост, аз съм здравомислещ човек, но не мога да направя нищо — живея като насън, загубих интерес към живота.
Знам, това ще мине — но трябва време. Какво видя тя в този свой живот? Ходене по затворите за справки и колети. Обществено презрение, пътуване до Магадан, при мен, живот в мизерия, а сега — финал. Извинявай, друг път ще ти пиша по-подробно. Да, здрав съм, но здраво ли е обществото, в което живея?
Привет.“