— Какво се случи? — изломотих, докато се надигах и залитах към Ив. — Добре ли си?
— Аз…
Тя обърна към мен празен поглед.
— Какво? Ти каза нещо смешно. Какво…
— Давай да се махаме… ох… оттук.
Карираният така и не се съвземаше. Наведох се, пребърках му джобовете. Дребни пари, ключове от кола.
— Ти ще караш — уморено отрони Ив. — Главата ми ще се пръсне.
— И мойта.
Колата беше черно БМВ, а портата на паркинга се отвори автоматично. Изключих полицейската радиостанция и я оставих под таблото.
— Не знаех, че си способен на това…
— На какво? На мен ми се стори, че ти им разказа виц…
— Антитела — прекъсна ме тя, изохка и скри лице в дланите си. С последни сили карах по главното шосе на запад.
— Те ли убиха местната инфекция?
— Да.
Устата ми сама се разтвори в усмивка.
— Мисля, че ще се измъкнем.
— Може би.
Тя вдигна глава и се втренчи в мен:
— Боб, още ли не разбираш?
— Какво именно?
— Чудна работа. Наличието на антитела значи, че организмът е бил инфектиран и преди, нали? Твоята имунна система се е научила да разпознава инфекцията и да се бори с нея. Но къде сме се заразили преди това и защо…
Тя се сепна, сви рамене и отмести поглед.
— А, не е важно.
— Разбира се.
Въпросът беше толкова глупав, че дори не заслужаваше отговор. В мълчание и без проблеми се добрахме до гара Хеймаркет, паркирахме колата и се присъединихме към десетината други агенти, чакащи търпеливо да се махнат от излязлата извън контрол сингулярност. Обратно към дома, към единствената времева линия, която още има значение; към топлината и утешението на единствения бог, който наистина мисли за теб.