Трябва да позвъня на Ив. Трябва да обявим евакуация.
Имах банкова сметка, спестявания и две кредитни карти. Ако в близкия четвърт час организирам турне по всички близки банкомати, общата сума ще бъде достатъчно солидна. Анонимни и осезаеми налични пари. Е, не стотици хиляди, но нали трябва да изкарам само няколко дни.
Когато се прибрах вкъщи, леко ми се виеше свят. Включих телевизора, но и CNN, и BBC не съобщаваха нищо за края на света. Пълно спокойствие. Седнах в хола пред стария си компютър, пуснах го и влязох в Интернет.
Още поща… втори бюлетин от comp.risks, с подробни коментарни статии. Погледът ми се спря в самия долен край на екрана: послание от казионната академична „Няма такава агенция“, твърдящо, че теоремата още не е била публикувана открито и може да се окаже грешна (подтекст: вярвайте на правителството, то е ваш приятел). Неведнъж бяха обявявани разни велики открития, а после всичко тихо се опровергаваше и забравяше. Но все пак сега не бяха дали опровержение, така че писмото всъщност не носеше никаква полезна информация. Отново опитах да се добера до интернет-сайта и този път дори не получих съобщение ЗАБРАНЕН ДОСТЪП. Статията просто бе изчезнала, и само разпечатката в джоба ми потвърждаваше, че не съм я сънувал.
Мащабът на катастрофата не се осъзнава веднага. Математикът, публикувал откритието си в Интернет, трябва да е вписан в директорията на университета, нали? Затова аз скочих на административния им сайт и едновременно вдигнах слушалката на телефона. Набрах два-три несъществуващи номера, почаках, докато линията се развали и в слушалката се чуе пращене от статичните разряди. Скоростта на разрядите с всяка секунда се увеличаваше и едва ли можеше да се определи техния източник. След това позвъних на университетската централа, където ми дадоха нужните сведения.
— Кабинетът на Джон Дюрант. Кой звъни?
— Здравейте, аз прочетох статията с новата му теорема — прекалено бързо изговорих аз. — Мога ли да говоря с Джон Дюрант?
— Кой сте вие? — повтори женският глас на другия край на линията с дрънчащ акцент от Средния Запад.
— Изследовател. Там ли е доктор Дюрант?
— Той е в отпуск. Стрес поради преумора.
— Аха.
— Между другото, как ви беше името? — заинтересува се гласът.
Аз прекъснах връзката.
От: nobody@nowhere.com (не е ваша работа)
За: шифропънкарите
Тема: местоположението на Джон Дюрант
Дата: …
Може би ще ви е интересно да научите, че доктор Джон Дюрант, чиято теорема предизвика такава паника, не е в офиса си. Преди час-два ходих дотам и се убедих, че сградата е обкръжена от нашите приятели от Двореца на Загадките. Дюрант го няма и у дома му. Подозирам най-лошото…
Впрочем, момчета, няма да е лошо да се държите взаимно под око ден-два. За всеки случай.
Искрено ваш психар.
— Ив?
— Боб?
— Зелени полета.
— Звъниш да ми кажеш, че познаваш някой със сенна хрема?
— И двамата имаме сенна хрема. Която може да е смъртоносна.
— Аз знам къде да намерим лекарство.
— Този път лекарството няма да ни спаси… Това прилича на новите дрехи на царя.
— Така значи? Повтори, моля ти се.
— Новите дрехи на царя: гол е и нищо вече не може да се скрие. Разбра ли?
— Да, разбрах какво искаш да кажеш. Просто съм малко шашната. Мислех, че не е толкова страшно. Но дойде толкова внезапно. Какво мислиш да правиш?
Погледнах часовника си.
— Най-добре да се срещнем до аптеката след четвърт час.
— В шест и половина? Вече навсякъде е затворено.
— Не се притеснявай, централната аптека „Буутс“ работи денонощно.
— Надявам се.
— Знам със сигурност. До скоро.
На изхода изведнъж се спрях. Квартирата ми беше малка и доста занемарена: при моята работа не можех да си позволя да се привързвам към дадено място, език или култура. Но все пак тя беше моя. Малко, компактно жилище, защитна черупка, в която можех да се скрия като костенурка от враждебните теореми, дебнещи ме отвън.
Сбогом, малък дом.
Метнах малката си раница на задната седалка на колата и поех към града.
Заварих Ив да седи на една пейка до главния филиал на аптеката. Тя съсредоточено движеше размагнитваща бобина над кредитните карти и като чу стъпките ми, вдигна глава:
— Закъсняваш.
— Да тръгваме — казах, размахвайки ключовете от колата под носа й. — Имаш ли билети?
Ив стана — скромно облечена миниатюрна жена. Приличаше на секретарка на адвокат или мениджър по човешки ресурси. Но всъщност тя беше администратор на университетския изследователски съвет, едно от скромните, незабележими винтчета-бюрократи, които определят курса на научните изследвания. Абсолютно обикновени кестеняви коси до раменете, незабележима външност. И въобще ние сме някак странна двойка: ако знаех, че тя ще дойде направо от работа, аз също щях да облека костюм. Сега съм с груб панталон и карирана риза, от чийто джоб стърчи химикалка: типичен портрет на инженер. Навярно аз също не изпъквам с нищо, особено в своята среда, но сега трябва да се отдалечим колкото се може повече от своите предишни личности. Преди десетина години това се считаше за добра маскировка, но храстът не може да ви скрие от инфрачервения визор, а най-прецизно изпълнената роля няма да ви спаси от наблюдателя, чието всевиждащо око скоро ще се обърне натам, където опитвате да се скриете.