Смелостта не се доказва само с юмрук, за нея трябва и ум.
Пета глава
ВСЕКИ САМ СИ Е ЗЪБОЛЕКАР
Директорът Поге беше още в своята фабрика за бастуни. Уважаемата госпожа все още лежеше в спалнята и запълваше времето си с мигрена. Госпожица Андахт седеше в стаята си.
До вечеря Точица и Пифке щяха да бъдат сами. Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:
— А сега внимавай, малчо!
Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.
Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.
— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!
След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.
— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!
След това се дръпна отново от вратата, ала изхленчи още преди конецът да се беше опънал.
— Изключено! — каза тя. — Ако момчето беше тук, може би щях да рискувам.
Облегна се на вратата и започна усилено да размишлява. След това развърза конеца от дръжката.
— Дай лапичка! — заповяда тя.
Но Пифке още не можеше да прави това. Точица се наведе, вдигна кучето и го сложи на малкото си писалище. Свободния край на конеца завърза за левия заден крак на Пифке.
— Скачай сега долу! — помоли тя.
Вместо това Пифке се сви и намисли да изкара на писалището дълъг сън.
— Скачай! — измърмори заканително Точица и покорна на съдбата, затвори очи.
Малкият дакел наостри уши — доколкото бе възможно да стори това със своите лопати. Но и сега, както и преди нямаше никакво намерение да скочи. Точица отново отвори очи. Предварително изпитаният страх беше излязъл напразен.
Тогава тя блъсна Пифке и сега вече не му оставаше друго: той скочи на пода.
— Извади ли се зъбът? — запита го тя.
Кучето също не знаеше. Точица бръкна в устата си.
— Не — каза тя, — много е дълъг конецът, миличък.
Сетне взе Пифке под мишница и се покатери на столче пред писалището, наведе се и сложи отново кучето на писалището.
— Ако и това не помогне — промърмори тя, — ще дам да ми направят упойка с хлороформ.
Тя бутна леко Пифке и той се плъзна по писалището. Точица се изправи като свещ. Кучето политна от ръба писалището и се намери на пода.
— Ау! — извика детето.
Усети вкус на кръв. Пифке се заклати към кошницата Беше доволен, че не е завързан вече. Точица избърса няколко сълзи от очите си.
— Виж ти! — възкликна тя и затърси носна кърпа. Най-сетне намери, пъхна я в устата си и я захапа. Конецът висеше от края на кошничката. Посред стаята лежеше малък бял зъб.
Точица освободи кучето от конеца, вдигна зъба и затанцува из стаята. След тода се спусна към госпожица Андахт.
— Извадих си зъба, извадих си зъба!
Госпожица Андахт бързо покри някакъв лист хартия. В дясната си ръка държеше молив.
— Така ли? — рече тя.
Нищо повече.
— Какво става с вас? — запита Точица. — От няколко дни сте станала много смешна. Не забелязвате ли сама? Какво ви е?
Тя се изправи до гувернантката, хвърли скритом поглед към хартията и каза като някой дядо:
— Е, хайде, разкрийте си сърцето!
Но госпожица Андахт нямаше желание да се изповядва.
— Кога всъщност е ред на Берта да излиза? — запита тя.
— Утре — отвърна Точица. — А защо искате да знаете това?
— Ей тъй само! — каза госпожицата.
— Само тъй ли? — извика ядосано Точица. — Много обичам такива отговори!
Но от госпожицата днес не можеше да се изкопчи нищо. Всяка нейна дума струваше жълтица. Тогава Точица се престори, че се препъва и падна върху ръката на гувернантката. Сега вече можа да види листчето. По него имаше много четириъгълници, начертани с молив. Сред единия четириъгълник беше написано „дневна“, сред другия, — „кабинет“. Но в следния миг отгоре легнаха отново едрите мършави ръце на госпожицата.
Точица не знаеше как да си обясни това и си помисли: „Довечера трябва да разкажа на Антон. Може би той ще разбере каква е работата“.
След час и половина детето лежеше в леглото си. Седнала до него, Андахт четеше приказката за Ежко Бежко и жена му.
— Ето на, виждате ли? — каза Точица. — Двата таралежа изглеждат като близнаци. Днес на обед значи бях права: ако бях близначка и другата близначка се казваше Карлинхен, тогава можехме да печелим всяко надбягване в часа по физкултура.