— Мамо! Мамо! Аз съм, отвори ми!
В жилището не се помръдваше нищо.
Тогава той се разхълца и се отпусна на колене върху сламената изтривалка. Всичко беше свършено.
Госпожа Гаст и Точица бяха питали вече във всички магазини, дето познаваха Антон: млекарят, хлебарят, месарят, зарзаватчията, обущарят, техникът — никой не знаеше нищо.
Точица изтича до полицая, който стоеше на кръстопътя, и също го запита. Но полицаят само поклати глава и продължи да маха с две ръце на превозните средства. Пифке се ядоса на това махане и заквича.
В същото време госпожа Гаст чакаше на тротоара и се озърташе наоколо със страхлив, блуждаещ поглед.
— И той не знае нищо — каза Точица. — Знаете ли какво? Най-добре ще бъде да отидем в къщи.
Но госпожа Гаст не мръдна от мястото си.
— Може да е в избата — каза детето.
— В избата ли? — запита майката на Антон.
— Да, или на тавана — предположи Точица.
Прекосиха колкото може по-бързо улицата и влязоха в къщата. Тъкмо когато госпожа Гаст се готвеше да отвори вратата, чуха, че някой горе плаче.
— Ето го! — извика Точица.
Засмяна и разплакана едновременно, майката на Антон се втурна толкова бързо нагоре по стълбите, че Точица едва смогваше да я следва.
— Антоне! — викаше майката.
А, отгоре се чуваше:
— Мамо! Мамо!
И след това започна славно надбягване от долу на горе и от горе на долу. Точица спря още на първия етаж. Не искаше да пречи и затискаше с ръка муцуната на Пифке.
Майка и син се срещнаха на половината път и се хвърлиха в обятията си. Те се галеха безспирно, сякаш не можеха да повярват, че отново са заедно. Седяха на стъпалата, хванати за ръце, и се усмихваха. Бяха много изморени и знаеха само едно: че са щастливи.
Най-сетне майка му каза:
— Хайде, моето момче. Не можем да останем вечно тук. Ако ни види някой!
— Да, не може така — съгласи се Антон, — никой не би ни разбрал!
И те се заизкачваха нагоре по стълбите, хванати ръка за ръка. Когато майка му отвори вратата и влезе с него в дневната стая, той прошепна на ухото и:
— Я погледни в пощенската кутия! — Тя го послуша, плесна с ръце и извика:
— Ай, вече е идвал някой да ми честити!
— Тъй ли? — запита той. И после се хвърли на шията й, за да и пожелае страшно много щастие и всичко най-хубаво.
След това, докато вареше кафето, тя прочете тайно гърба на хубавата честитка. Поплака си малко, но сега вече плачът просто й правеше удоволствие.
След малко се позвъни. Госпожа Гаст отвори.
— Ах, аз съвсем те забравих!
— Още веднъж най-сърдечни пожелания по случай рождения ви ден! — каза Точица. — Мога ли да вляза?
Тогава дойде Антон и се здрависа с нея и с кучето.
— Човек може да пощурее заради тебе! — каза с упрек момичето. — Търсихме те под дърво и камък.
И му изплези език. Сетне майка му донесе кафето и тримата пиха заедно по случай рождения й ден. Наистина към кафето нямаше кейк, но при все това и тримата бяха доволни. А Пифке излая една серенада на рожделничето.
След като побъбриха малко, майката на Антон каза:
— Тъй, а сега вървете пак да се поразходите. Аз ще си легна, за първия ден това ми дойде множко. Но ще спя великолепно.
По стълбите Антон каза на Точица.
— Има да помня тоя ден!
Възрастните си имат свои грижи. И децата си имат свои грижи. Но понякога грижите са по-големи и от децата, и от възрастните, и понеже са толкова големи и широки, хвърлят голяма сянка. Попаднат ли под тая сянка, родителите и децата почват да зъзнат. И когато детето отиде при баща си, за да го пита нещо, той само изръмжава:
— Я ме остави на мира! Главата ми се е надула!
Тогава детето се завира някъде, а бащата се скрива зад вестника си, И когато майката влезе в стаята и запита: „Какво се е случило?“, двамата отговарят: „А, нищо особено!“ И с това семейното щастие отива по дяволите.
Други родители пък се карат или като родителите на Точица никога не са в къщи и поверяват децата си на чужди хора, например на някаква си госпожица Андахт. Или на някой друг. И тогава…
Докато пиша това размишление, идва ми изведнъж наум, че всъщност то трябва да се прочете от възрастните. И тъй, задими ли някой път в къщи пак, отворете тая страница и я подайте на родителите си да я прочетат. Нали? От това няма да има вреда.
Единадесета глава
ГОСПОДИН ПОГЕ СЕ УЧИ ДА ШПИОНИРА
Готфрид Клепербайн настигна господин директора Поге пред вратата тъкмо когато той се прибираше привечер у дома си.