Господин Поге пристъпи на пръсти още няколко метра. Какво ли ставаше там отсреща? Не можеше да се различи нищо. Страхуваше се, че ще му се изплъзнат. Беше разтворил широко очи и не мигваше, сякаш се опасяваше, че ако спусне клепки, макар и за секунда, двете може да изчезнат от лицето на земята.
Но не, ето че двата силуета — на жената и на детето — излязоха от сянката на тихите къщи и закрачиха към ослепително светлите глобуси на другата улица. Жената беше вързала на главата си забрадка. Пристъпваха съвсем бавно и малкото момиче водеше след себе си жената, сякаш тя внезапно се беше разболяла. Господин Поге спокойно можеше да ги следи въпреки човешкия поток, който се носеше буйно по улицата.
Те се отправиха покрай гара „Фридрихщрасе“ към Вайдендамския мост, спряха на моста и се облегнаха на перилата.
Продължаваше да вали.
Точица мами своите родители, в това няма никакво съмнение. И колкото да е симпатична инак, отвратително е, че лъже. Ако сега беше тук и я запитахме: „Слушай, не те ли е срам? Защо лъжеш родителите си?“, какво щеше да ни отговори тя? Впрочем тъкмо сега тя стои на Вайдендамския мост и не бива да я безпокоим там. Но какво ли би ни казала, ако седеше при нас?
— Виновна е госпожица Андахт! — би отвърнала тя.
Ала това би било празно извинение.
Защото, щом човек не иска да лъже, никаква сила на света не ев състояние да го застави. Но може би Точица се страхува от гувернантката си? Може би госпожица Андахт е заплашила детето?
Тогава достатъчно е Точица да отиде при баща си и да каже:
— Директоре, госпожицата ме накара да ви лъжа!
И той веднага би уволнил госпожица Андахт и нейна заплаха би отишла напразно.
Но едно си остава — че Точица лъже, а това е нещо много неприлично. Дано, поучена от преживяното, тя се поправи престане да лъже!
Дванадесета глава
КЛЕПЕРБАЙН СПЕЧЕЛВА ДЕСЕТ МАРКИ И ИЗЯЖДА ЕДНА ПЛЕСНИЦА
Застанал насред улицата до Комическа опера, господин Поге напрегнато се взираше към Вайдендадоския мост. Той видя как детето простира ръце към минувачите и им се кланя. Понякога хората се спираха и му даваха пари. Тогава малката се покланяше наново и, изглежда, им благодареше.
Господин Поге си спомни вчерашната сцена у дома. Застанала в дневната стая, Точица хленчеше пред стената и казваше; „Кибрит, купете си кибрит, господа!“ Значи тя репетираше! Нямаше място за съмнение: та насреща стоеше собственото му дете и просеше! Тръпки го побиха.
Погледна сухата, висока особа до Точица. Разбира се, това беше госпожица Андахт. Тя носеше на главата си забрадка, а на очите си беше поставила тъмни очила. Въпреки това той я позна.
Детето му стоеше на моста по една тънка стара рокля, без шапка, къдриците му бяха увиснали на кичури от дъжда.
Той вдигна яката на палтото си. При това забеляза, че все още държеше незапалената пура между пръстите си. Пурата, се беше разцъфнала съвсем и той яростно я хвърли в една локва, сякаш тя беше виновна за всичко.
След това дойде един полицай и му даде знак да се качи на тротоара.
— Господин вахмистър — каза господин Поге, — нима е позволено вечер тук да се навъртат невръстни деца и да просят?
Стражарят сви рамене.
— Сигурно говорите за онези двете на моста? А какво бихте сторили вие? Кой ще доведе иначе дотук оная сляпа жена?
— Наистина ли е сляпа?
— Да, разбира се. А при това още доста млада. Почти всяка вечер стоят там отсреща. Тия хора също искат да живеят.
Полицаят се учуди, когато непознатият стисна доста болезнено ръката над китката му. Сетне каза:
— Ех, човешко тегло!
— Колко време обикновено стоят там?
— Най-малко два часа, докъм десет вечерта.
Господин Поге слезе отново от тротоара. Имаше вид, сякаш иска да се втурне нататък, но след това се опомни и благодари на държавния служител. Стражарят козирува и продължи обиколката си.
Внезапно до Поге застана Готфрид Клепербайн, ухили се широко и го подръпна за палтото.
— Е, какво ви казах, господин директоре? — прошепна той. — Преувеличих ли нещо?
Господин Поге замълча и втренчи поглед към отсрещната страна на улицата.
— От другата страна на моста е приятелят на госпожица дъщеря ви — каза злорадо Клепербайн; — И той проси. Но истински. Казва се Антон Гаст, Отдавна би трябвало да го приберат в някой приют.
Господин Поге мълчеше и оглеждаше Антон. Значи Точица дружеше с някакво просяче? Но защо всъщност дъщеря му и гувернантката й продаваха кибрит? Какво се криеше зад това? Защо им трябваха тайно пари? Господин Поге не знаеше какво да мисли.