— Тъй, сега трябва да получа възнаграждението — заяви Готфрид Клепербайн и потупа господин Поге по балтона.
Директорът извади портфейла си, измъкна от десетмаркова банкнота и я подаде на момчето.
— Не прибирайте портфейла! — каза Клепербайн. — Ако ми прибавите още десет марки, няма да разправям никому това, което видяхте тук. Иначе ще го раздрънкам така, че утре ще го пишат във вестниците. А пък сигурно това не би ви било приятно. Сега вече търпението на господин Поге се изчерпа, Той залепи на хлапака такава плесница, че тя изплющя пронизително. Неколцина минувачи се спряха и понечиха да се намесят. Но тъй като момчето веднага побягна, те си казаха, че сигурно си е получило заслуженото.
Готфрид Клепербайн бягаше с все сила. Ужасно много плесници му беше донесла тази история. Това беше вече третата и той реши да се задоволи с десетте марки. Десет марки и три плесници — засега това му беше достатъчно.
Господин Поге не можеше да издържи да гледа повече как детето му стои на моста под дъжда. Дали да изтича отсреща и да отведе веднага Точица в къщи? Но ето че му хрумна нещо което му се стори още по-добро. Той махна с ръка на едно такси.
— Карайте, колкото може по-бързо, до операта на „Унтер ден Линден“! — извика той, седна в колата и замина.
Какво ли възнамеряваше да прави?
Търговията на Антон не вървеше. Първо, той пак стоеше откъм другата страна на моста, и второ — валеше дъжд. Когато валеше, хората по улицата се разбързваха още повече, отколкото обикновено. Тогава те съвсем нямаха желание да се спират и да вадят портмонетата от джобовете си.
Търговията на Антон не вървеше, ала той бе в добро в настроение. Толкова се радваше на подобряването с майка си!
Внезапно той леко изтръпна. Този не беше ли годеникът на госпожица Андахт Роберт Дявола?
Облечен с шлифер и с каскет, нахлупен над лицето, човекът мина покрай момчето, без да го забележи Антон затвори куфарчето си и тръгна на почетно разстояние подир него. Човекът стигна края на моста, там прекоси и бавно тръгна в обратна посока по отсрещната страна. Антон разтвори широко очи. Човекът трябваше ей сега да стигне до госпожица Андахт. Той се движеше съвсем бавно покрай перилата на моста.
Сега тоя тип даде някакъв знак на гувернантката и тя се уплаши. Точица не забелязваше нищо. Тя се кланяше, нареждаше жалостиво и искаше непременно да продава на минувачите кибрит.
Спрял само на няколко метра от тримата, Антон се притисна към перилата на моста и заследи какво ще стане. Човекът сръга госпожица Андахт в ребрата, тя поклати глава, след това той я хвана здраво за лакътя, бръкна в чантата, която висеше на ръката й, порови малко в нея и извади оттам нещо лъскаво. Антон се вгледа съвсем внимателно: бяха ключове.
Ключове? Защо ли тоя тип вземаше ключове от госпожица Андахт?
Той се обърна. За да не привлече вниманието му, Антон се наведе над оградата на моста и плю в реката. Човекът мина покрай него и изведнъж се разбърза. Спусна се бегом надолу по „Шифбауердам“.
Антон не умува много. Втурна се в най-близкия ресторант, поиска телефонната книга и затърси под буква.
След това извади двадесет пфенига от джоба си и изтича до телефонната кабина.
Готфрид Клепербайн е негодник. Представители на този човешко-животински вид се срещат вече и между децата и това е особено тъжно.
Негодникът се познава по редица признаци. Щом някой е мързелив, а на това отгоре злорад, коварен и лаком, алчен за пари и лъжлив, човек може да се обзаложм сто на сто, че това е негодник. Да направиш порядъчен човек от такъв негодник — това е може би най-трудната задача, която може да се измисли. Истинска дреболия в сравнение с нея е да напълниш сито с вода. Защо е така? Нима ако обясниш някому колко хубаво и благотворно е да бъдеш почтен, той не би трябвало да положи всички усилия, за да стане порядъчен.
Не е ли тъй?
Тринадесета глава
ДЕБЕЛАТА БЕРТА ВЪРТИ БУХАЛКА
Дебелата Берта седеше в кухнята, ядеше филия, намазана с лебервурст, и пиеше кафе. Понеже днес бе почивният и ден, тя беше ходила с приятелката си на разходка; но тъй като дъждът не беше престанал, тя се бе прибрала по-рано от обикновено. И сега задушаваше с лебервурст яда си от дъждовната разходка и четеше романа в „Илюстровано списание“.
Внезапно телефонът иззвъня.
— На всичко отгоре и това — промърмори Берта и се запъти лениво към апарата.
— Тук дом директор Поге — каза тя.