— Мога ли да говоря с господин директора? — запита детски глас.
— Не — каза Берта, — господарите са на опера.
— Ужасно! — каза детето.
— За какво се отнася, моля, ако може да попитам? — каза Берта.
— Кой е насреща?
— Прислужницата у Погеви.
— Ах, да, дебелата Берта! — извика детето.
— Откъде накъде пък дебела? — каза обидено тя. — Но Берта е вярно. А с кого имам удоволствието да говоря?
— Аз съм приятелят на Точица — заяви детският глас.
— Тъй — рече Берта, — и сигурно ще кажеш сега да отида в стаята й и да я питам дали иска посред нощ да играе с тебе футбол.
— Глупости! — каза момчето. — У вас ей сега ще дойде годеникът на госпожица Андахт.
— Става още по-весело! — рече Берта. — Та гувернантката отдавна спи!
— Нищо подобно — отвърна детският глас. — Освен вас в жилището няма жива душа.
Дебелата Берта надникна в телефонната слушалка, сякаш искаше да провери дали и там всичко е в ред.
— Какво? — запита тя след това. — Какво? Мигар Андахт и Точица не спят?
— Не! — извика детето. — Друг път ще ви обясня това. Вие сте съвсем сама в къщи. Повярвайте ми най-сетне! А след малко ще дойде годеникът, за да краде. Ключовете са вече у него. Жилищният план също. Ей сега ще пристигне.
— Великолепно! — каза Берта. — А какво да правя аз?
— Викайте бързо полицията. И след това потърсете някоя лопата…за въглища или нещо подобно. А като дойде годеникът, цапардосайте го по главата.
— Лесно ти е на теб да говориш, сине — рече Берта.
— На добър час! — извика детето. — Дано да свършите успешно работата си! Не забравяйте да повикате по телефона полицията! Довиждане!
От недоумение и тракане на зъбите Берта едва успя да помръдне. Силно развълнувана, тя потропа на вратата на Точица и на тази на госпожица Андахт. В къщата няма жива душа. Не се обаждаше никой. Само Пифке поизлая малко. Той скокна от кошничката си, оставена пред вратата на Точица, и се завтече след Берта. Най-сетне тя се съвзе и извика по телефона дежурната полицейска група.
— Тъй! — каза някакъв чиновник. — Добре, ей сега ще изпратим някого.
Берта започна да си търси оръжие.
— Как ли си представя момчето тая работа с лопатата за въглища — каза тя на Пифке, — когато имаме централно отопление.
Най-сетне тя намери в детската стая две дървени бухалки, с които Точица понякога играеше гимнастика. Взе едната от тях, настани се зад вратата на коридора и изгаси лампата.
— Но кухненската лампа ще оставим да свети — каза тя на Пифке. — Инак може да не улуча.
Пифке легна до нея и търпеливо зачака. Той не беше разбрал още точно какво става и докато лежеше, заръмжа срещу опашката си.
— Затваряй си муцуната! — прошепна Берта.
Пифке не можеше да понася тоя тон, но се подчини. Берта си донесе стол и седна, защото почувствува, че коленете и треперят. Днес всичко вървеше с главата надолу! Къде се бяха дянали Точица й Андахт? Дявол да го вземе, защо ли не беше обадила по-рано опасенията си на господин Поге?
В този миг някой се заизкачва по стълбите. Тя стана, грабна бухалката и затаи дъх. Непознатият застана пред вратата. Пифке се надигна и направи гърбица, сякаш беше котарак. Козината му бе настръхнала.
Непознатият пъхна ключа в бравата и го превъртя. След това пъхна, секретния клвдч в секретната брава и превъртя и него. После натисна ръчката. Вратата щракна и се отвори. Непрзнатият влезе в, коридора, който бе слабо осветен от кухненската лампа. Берта вдигна бухалката си и цапна човека по кратуната. Крадецът се олюля и се строполи като чувал на пода.
— Пипнахме го! — каза Берта на Пифке и светна.
На пода лежеше мъж с шлифер и каскет, нахлупен ниско над лицето. Пифке подуши годеника на госпожица Андахт и изведнъж — макар и с голямо закъснение — доби необикновена смелост и го захапа за прасеца. Но мъжът лежеше върху папурената пътека и не се помръдваше.
— Дано само полицията да пристигне по-скоро — каза Берта, седна на своя стол, взе в ръка бухалката и зачака нащрек.
— Би трябвало да го вържем — рече тя на Пифке. — Я тичай да донесеш от кухнята въжето за пране!
Пифке се окашля неразбрано насреща й. Двамата седяха пред разбойника и се страхуваха, че може да се свести.
Ето! Човекът разтвори очи и се надигна. Погледът му постепенно започна да се избистря.
— Ужасно съжалявам! — заяви развълнувано дебелата Берта и го цапна за втори път по главата.
Непознатият изпъшка и падна отново на пода.
— Къде се губи полицията? — изруга Берта.
Но ето че пазителите на закона пристигнаха. Те бяха трима полицаи и не можаха да сдържат смеха си при гледката, която се откри пред очите им.