— Не мога да разбера какво смешно има в това! — извика — дебелата Берта. — Я по-добре вържете тоя тип! Иначе ей сега пак ще се свести.
Полицаите сложиха белезници на ръцете на престъпника и след това го претърсиха. Намериха ключовете, жилищния план, връзка щперцове и един револвер. Старшията прибра предметите, Берта покани господата в кухнята, свари им кафе и ги помоли да почакат, докато се върнат Погеви. Каза им още, че детето и гувернантката са изчезнали. Кой знае какво още щеше да се случи през тоя ден!
— Добре, но само няколко минути — каза старшията.
Скоро завързаха разговор. А през това време Пифке пазеше вързания негодник и тайно опитваше вкуса на подметките му.
Ако тая вечер не беше валяло, дебелата Берта щеше да сеприбере по-късно в къщи. Ако дебелата Берта се беше прибрала по-късно, крадецът щеше да краде на спокойствие. Истинска случайност бе, че тя се оказа в къщи и кражбата се осуети.
Ако Галвани не беше видял случайно, че няколко жабешки бутчета, които бе окачил, потръпват, животинското електричество нямаше да бъде открито или пък щеше да бъде открито много по-късно.
Редица неща, които оказват влияние върху живота ни, стават понякога неочаквано и случайно. И точно затова по-добре е да не разчитаме на тях.
Четиринадесета глава
ЕДНА ВЕЧЕРНА РОКЛЯ СЕ ИЗЦАПВА
Директорът Поге скочи от таксито пред операта на „Унтер ден Линден“, плати на шофьора и се втурна в театъра.
Жена му седеше в една ложа и с притворени очи слушаше музика. Даваха „Бохеми“ — една много хубава опера и нейната музика звучеше тъй, сякаш от небето валят сладки бонбони. Някакъв много прочут тенор пееше партията на Рудолф и местата в ложите бяха ужасно скъпи. С парите заплатени за тия две места, Антон и майка му биха могли преживеят цели две седмици.
Господин Поге влезе в ложата. Жена му смаяно разтвори очи и го погледна сърдито. Той застана зад нея, хвана я за раменете и каза:
— Тръгвай с мене!
Тя намери това грубо докосване непоносимо и възмутено извърна лице към него. Той стоеше в полумрака, измокрен до кости от дъжда, с вдигната яка на балтона, й гледаше някъде встрани от нея.
Тя никога не беше уважавала много своя мъж, защото той бе прекалено добър към нея. Ала сега уважението й към него се появи едновременно със страха.
— Какво значи това? — попита тя.
— Излизай веднага! — заповяда той. И понеже тя продължаваше да се колебае, той я издърпа от мекия стол и я повлече подире си. Всичко това и се струваше невероятно. Ала госпожа Поге не смееше вече да му противоречи. Следвана от него, тя се спусна надолу по-стълбите. Той поиска от гардероба дрехата й, наметна я с кепа, тропна яростно с крак, когато тя застана пред огледалото и започна да нагласява насам-нататък сребристата си шапчица. След това я извлече от сградата на театъра.
Естествено, шофьорът господин Холак не беше там. Той трябваше да дойде да ги вземе с колата едва след края на представлението. Господин Поге не изпускаше ръката на жена си. Той се запрепъва заедно с нея през уличните локви. На госпожа Поге и идеше да зареве на глас.
На ъгъла имаше таксита. Той я тикна в първото, каза някакъв адрес на шофьора и се качи след жена си. Седна върху копринения й кеп, ала тя не посмя да му каже.
Автомобилът се движеше много бързо. Господин Поге гледаше разсеяно и нервно местеше краката си.
— Свърши се със сребристите ми обувки — промърмори жена му. — Забравих в гардероба шушоните си.
Той не отговори нищо, а гледаше вторачено право пред себе си. Как си бе позволила тая особа да ходи нощем по просия заедно с детето и увита в парцали, да се преструва на сляпа? Нима тая госпожица Андахт беше съвсем ненормална?
— Мърша такава! — каза той.
— Коя? — запита жена му.
Той замълча.
— Какво значи всичко това? — попита жена му. — Седя в театъра, а ти ме извличаш вън на дъжда. Представлението беше великолепно. И тия скъпи билети!
— Мълчи! — отвърна той и впери поглед през прозореца.
Автомобилът спря пред Комическата опера. Слязоха.
Госпожа Поге огледа отчаяно нагизналите си обувки. Как можа да си забрави шушоните в гардероба! Още рано на другата сутрин трябваше да прати госпожица Андахт да ги вземе.
— Гледай! — прошепна мъжът и посочи отсреща към Вайдендамекия мост.
Тя видя автомобили, колоездачи, един стражар, някаква просякиня с дете, вестникопродавец с чадър, мина и автобусът по линия 5. Сви рамене.
Той я хвана за ръка и внимателно я поведе към моста.
— Огледай хубаво просякинята и детето! — прошепна заповеднически той.