Тя заследи как малкото момиченце се кланяше, държеше във вдигнатите си ръце кутийки кибрит и получаваше пари от минувачите. Внезапно тя се стресна, погледна мъжа си и каза:
— Точица!
Пристъпиха още по-наблизо.
— Точица! — прошепна госпожа Поге, без да може разбере онова, което виждаше със собствените си очи.
— Мама е съвсем сляпа, а е още толкова млада! Три кут за двайсет и пет. Господ да ви благослови, мила госпожо! — казваше в това време момиченцето.
Беше Точица!
Тогава госпожа Поге се спусна към детето, което зъзнеше и се кланяше в дъжда, коленичи пред него, без да обръща внимание на това, че улицата беше мокра и кална, и го прегърна.
— Детето ми! — изкрещя извън себе си тя.
Точица се изплаши до смърт. Такъв лош късмет! Дрехите на майка й изглеждаха безобразно.
Минувачите спряха и помислиха, че се снима филм.
Директорът Поге дръпна с рязко движение очилата от очите на сляпата.
— Госпожица Андахт! — извика ужасена госпожа Поге.
Бледа като смъртник, Андахт вдигна отбранително ръце пред лицето си и не знаеше какво да стори. Появи се и еди полицай.
— Господин вахмистър — извика господин Поге. — Арестувайте тая особа! Тя е нашата гувернантка и когато не сме у дома, ходи да проси с детето ни.
Полицаят извади бележника си. Вестникопродавецът чадъра се разсмя.
— Не ме затваряйте! — извика госпожица Андахт. — Не ме затваряйте!
С един скок тя проби кръга хора и побягна презглава.
Господин Поге понечи да се втурне след нея; но хората го задържаха.
— Оставете момичето да си върви! — каза един възрастен човек.
Госпожа Поге бе станала и чистеше с една дантелена кърпичка копринената си рокла. Беше ужасно окаляна.
После откъм другата страна на улицата дойде Антон и сложи ръка на рамото на Точица.
— Какво става тук? — запита той.
— Родителите ми ме спипаха — каза тихо Точица. — А пък Андахт току-що офейка. Хубава каша се забърка.
— Ще те накажат ли? — попита загрижено той.
— Още не може да се разбере — рече Точица и сви рамене.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той.
— А, да — каза тя, — остани тук, това ме успокоява.
Господин Поге разговаряше със стражаря. Госпожа Поге още продължаваше да чисти скъпата си рокля. Хората, които се бяха насъбрали, продължиха пътя си. Тогава гбспожа Поге вдигна поглед, видя, че дъщеря й разговаря с някакво непознато момче, и дръпна детето си.
— Тръгвай веднага с мен! — извика тя. — Какво си застанала тук с това просяче?
— Това е малко прекалено! — каза Антон. — Все струвам горе-долу колкото вас, да го знаете! И ако не бяхте случайно майка на приятелката ми, изобщо нямаше да говоря с вас. Разбрахте ли?
Тези думи привлякоха вниманието на господин Поге и той, се приближи.
— Той е най-добрият ми приятел! — каза Точица и хвана момчето за ръка. — Казва се Антон и е чудесен момък.
— Така ли? — попита развеселен баща й.
— Чудесен момък е силно казано — рече скромно Антон, — но не позволявам да ме ругаят.
— Жена ми не е искала да ви обиди — обясни господни Поге.
— И ние се надяваме твърдо, че е така — каза гордо Точица и се усмихна на приятеля си. — Тъй, а сега давървим в къщи. Какво ще кажете? Антоне, ще дойдеш ли и ти?
Антон отклони поканата. Нали трябваше да се върне при майка си.
— Тогава намини утре след училище.
— Добре — каза Антон и стисна ръката й. — Стига родителите ти да йямат нищо против.
— Дадено — каза бащата на Точица и му кимна с глава.
Антон се поклони леко и затича.
— Той е наистина момче на място — каза Точица и се загледа след него.
После взеха такси и потеглиха към дома. Детето седеше между родителите си й си играеше с монетите и кибритените кутии.
— Как можа да стане всичко това? — запита строго баща й.
— Госпожица Андахт има годеник — заразказва Точица. — И понеже на него постоянно му трябваха пари, тя постоянно идваше с мене тук. И печелехме добре. Това може да се каже без преувеличение.
— Ужасно, сладка моя! — извика майка й.
— Защо пък ужасно? — запита Точица. — Беше безкрайно интересно.
Госпожа Поге погледна мъжа си, поклати глава и каза:
— Ах, тия прислужници!
В предишната глава има едно изречение, което заслужава да се спрем още веднъж на него. Там се казваше за госпожа Поге така: „Тя никога не бе уважавала много мъжа си, защото той беше прекалено добър към нея“. Може ли изобщо човек да бъде прекалено добър към някого? Смятам, че да. Там, гдето съм роден аз, казват: „Добър до глупост.“ От много любезност и добрина човек може да стане чак глупав. А не бива така. Децата първи подушват, когато някой е прекалено добър към тях Когато са направили някоя пакост, заради която самите те смятат, че заслужават наказание, и наказанието не последва, те се чудят. А повтори ли се това, те малко по малко изгубват всяко уважение към съответния човек.