Уважението е нещо много важно. Някои деца от само себе си постъпват почти винаги правилно, но повечето трябва най-напред да се научат. И затова им трябва барометър. Трябва винаги да чувствуват: „Олеле, това което току-що сторих, не беше правилно. Заслужавам наказание!“
Но ако не последва наказание или урок, ако децата получат шоколад заради това, че са били лоши, може би ще си кажат: „Ще бъда лош и занапред нали ми дават шоколад!“
Уважението е необходимо. Необходими са и достойни за уважение личности дотогава, докато децата, пък изобщо и ние, хората, сме несъвършени.
Петнадесета глава
ЕДИН ПОЛИЦАЙ ТАНЦУВА ТАНГО
Когато се изкачваха по стълбите у дома си, чуха, че на първия етаж свири грамофон.
— Охо! — каза господин Поге и отключи.
В следния миг той се вкамени на мястото си; жена мупнаправи същото. Само Точица не се изненада много, а поведе разговор с Пифке, който се втурна насреща и.
В коридора дебелата Берта танцуваше танго с единия полицай. Друг полицай стоеше до портативния грамофон и го навиваше.
— Берта! — извика с негодувание госпожа Поге.
Точица пристъпи към полицая, който стоеше до грамофона, поклони се пред него и каза:
— Дами канят, господин вахмистър!
Полицаят я хвана през кръста и потанцува с нея толкова, колкото налагаше учтивостта.
— Сега обаче край! — извика директорът — Берта, какво значи това? Да не сте се сгодили за цяла рота полицаи?
— Уви, не — каза дебелата Берта.
В този миг от кухнята излезе трети полицай и госпожа Поге промърмори:
— Ще си загубя ума!
Точица застана пред нея и каза умолително:
— Хайде, мамичко, загуби го!
— Не е необходимо вече — извика Берта. Всъщност това беше доста нахално от нейна страна, но госпожа Поге не разбра забележката, а пък мъжът й беше зает изцяло с друго — да клати учудено глава.
Най-сетне Берта заведе всички в кухнята. Там седеше един човек, облечен в шлифер и на ръцете с белезници.
— Тоя господин искаше да краде у нас, а аз го чукнах пократуната и съобщих на дежурната; полицейска група; и понеже ви нямаше, завъртяхме се на бърза ръка по паркета.
Човекът с белезниците тъкмо отваряше очи. Погледът му беше съвсем изцъклен.
— Та този е Роберт Дявола! — извика Точица. Родителите й я погледнаха смаяно.
— Кой?
— Годеникът на госпожица Андахт! Аха, значи затова ме разпитваше тя кога ще излиза Берта на разходка.
— И затова е трябвало да ходите да просите! — добави баща й.
— И затова тя рисуваше жилищния план! — извика Точица.
— Намерихме плана у него — каза полицаят и подаде листчето на смаяния домакин.
— Как успяхте да надвиете тоя тип? — запита госпожа Поге.
Дебелата Берта измъкна физкултурната бухалка и застана до вратата.
— Аз застанах тук и когато той отвори вратата и подаде главата си, пухнах го. После той рече да се свести, но аз го хлопнах още веднъж по главичката. Да, а след това пристигнаха тия трима кавалери.
Берта посочи тримата полицаи и те се почувствуваха много поласкани.
Бащата на Точица отново заклати глава.
— Никак не мога да разбера тая работа — заяви той. — Откъде пък знаехте, че в жилището ще влезе крадец? Ами ако това бях аз?
— Тогава ти щеше да бъдеш сега с омекнала тиква! — извика весело Точица.
Берта започна да обяснява, макар и малко по-подробно, отколкото беше необходимо:
— Когато се върнах в къщи… валеше така отвратително, че си рекох: какво ще скитам по дъжда… та както значи си седях в кухнята, телефонът позвъни. „Ей сега ще дойде един крадец — казва някой на другия край на жицата. — Бухнете го по главата с лопатата за въглища и викайте дежурната полиция.“ Само че нали ние си нямаме лопата за въглища? Ето така стана.
— Но кой може да е знаел, че тоя тип ще краде у нас? Кой ви се обади по телефона? — запита госпожа Поге.
— Та то е ясно като бял ден — каза Точица, — разбира се, е бил моят приятел Антон.
— Точно така — рече Берта, — не си каза името, но обади че е приятел на Точица.
— Видяхте ли? — заяви Точица, кръстоса ръце на гърба си и се заразхожда важно нагоре-надолу из коридора. — Нали ви казах още в самото начало, че това момче цена няма!
— И на мен ми се струва така! — каза татко Поге и си запали една пура. — Но откъде е узнал той това?