— Може би е видял, когато госпожица Андахт е дала ключовете на тоя разбойник, — рече Точица.
Роберт Дявола се въртеше яростно насам-нататък на стола.
— А, тъй ли било? — рече той. — Чакай, въшльо такъв, все ще те сбарам някъде!
— Поотложете тая работа! — каза вахмистърът. — Най-напред ще ви пъхнем в затвора.
Точица пристъпи към човека.
— Най-настоятелно ви съветвам да не се опитвате! — каза тя. — Инак Антон ще ви разкъса във въздуха. Готфрид Клепербайн изяде от него няколко такива плесници, че направо седна на земята.
— Така ли? — запита зарадван баща й. — Твоят Антон наистина е чудесен момък.
Пифке седеше пред крадеца и развързваше връзките на обувките му.
Госпожа Поге пак я хвана мигрена. Тя изкриви страдалчески лице.
— Толкова много вълнения! — оплака се тя. — Господа, няма ли да отведете престъпника? Тоя човек ми действува ужасно на нервите.
— И вие на моите — промърмори Роберт Дявола.
След това полицаите го отмъкнаха.
— Мила Берта — каза госпожа Поге, — сложете детето в леглото. Аз ще легна да спя. Ще дойдеш ли скоро и ти, Фриц? Лека нрщ, сладка моя! И никога вече да не вършиш такива лудории!
Тя целуна очарователно Точица и се оттегли в стаята си. Господин Поге изведнъж доби крайно сломен вид.
— Аз сам ще сложа детето да спи, Берта — каза той, — идете да си легнете. Вие сте се дължали храбро!
След това той й подаде, първо, ръка и, второ — една банкнота от двадесет марки.
— И аз благодаря! — каза дебелата Берта. — Знаете ли стига да ме уведомяват предварително, нямам нищичко против крадците!
Сетне и тя се прибра в стаята си.
Госпбдин Поге помогна на Точица да се измие и преоблече, а след това тя легна и Пифке се качи в леглото при нея. Баща и седна на ръба на креватчето.
— Луиза — каза сериозно той, — слушай сега добре, детето ми.
Тя хвана неговата голяма ръка между малките си ръчички и го погледна в очите.
— Знаеш ли, че много те обичам? — запита той тихо. — Само че не мога да се грижа много за тебе. Трябва да печеля пари. Защо правиш такива истории? Защо ни лъжеш? Няма да имам вече нито минутка спокойна, като знам, че не мога да ти вярвам.
Точица погали ръката му.
— Знам, че ти нямаш време, защото трябва да печелиш пари — каза тя, — но мама не трябва да печели пари и пак не намира време за мене. Вие и двамата нямате време за мене. Сега пак ще ми вземете някоя гувернантка, а какво ще излезе от нея, никой не може да знае предварително.
— Да, да — каза той, — имаш право. Но ще ми обещаеш ли за в бъдеще винаги да казваш иртината? Това ще ме успокои извънредно много.
Детето му се усмихна.
— Добре, щом като ще те успокои много!
Той я целуна за лека нощ. Когато се обърна до вратата, за да изгаси лампата, Точица каза:
— Директоре, все пак много интересно беше!
Въпреки многото хапове, които глътна, тая нощ господин Поге не можа да мигне.
Дебелата Берта прояви смелост, нали? В трудовия и договор не пише, че трябва да удря по главата крадци, но все пак тя го стори. Това заслужава благодарност. А какво прави госпожа Поге? Ляга си да спи!
Обаче господин Поге подава на Берта, първо, ръка, и второ — една двадесетмаркова банкнота. Може би някой би подал само ръка, въпреки че разполага с пари. А пък друг ще даде може би само двадесет марки, въпреки че има ръка. Господин Поге има двете и прави двете неща. Той стисва най-напред ръката на дебелата госпожица и след това и дава пари. Намирам, че последователността е правилна! Той можеше да й подаде най-напред банкнотата, после да стисне ръката и и да каже: „Освен това благодаря Ви!“
Не, той прави всичко точно както трябва, държи се безупречно.
Колкото повече опознавам господин Поге, толкова повече ми се нрави. От глава на глава ми става все по-симпатичен. И особено в последната глава, която непосредствено следва.
Шестнадесета глава
КРАЯТ УВЕНЧАВА ДЕЛОТО
Когато на следния ден Точица излезе от училище, автомобилът — съвсем необичайно — пак беше пред вратата и този път освен господин Холак вътре седеше и баща й. Той и махна с ръка.
Другите момиченца се пукнаха от яд. И този път нищо не излезе от возенето в автомобил!
Точица поздрави шофьора и се качи в колата.
— Да не се е случило нещо? — запита тя боязливо.
— Не — каза баща и, — но имам малко свободно време!
— Какво имаш? — запита тя и го погледна тъй, сякаш изведнъж му бе пораснала брада. — Свободно време ли?
Господин Поге истински се смути пред малката си дъщеря: