— Морската вода трябва да бъде солена — заяви той.
Последва безветрие. То продължи цели три седмици.
Наистина Антон гребеше с два бастуна, но почти не мърдаха.
Точица, той и Пифке изядоха шпековия салам и Точица изхленчи:
— Капитане, припасите са на привършване.
— Трябва да издържим! — извика Антон. — Хей там отвъд е Рио де Жанейро!
И той посочи леглото.
— Слава богу! — каза Точица. — Инак просто щях да умра от глад.
При това тя беше така, сита от обеда и от салама, че дори й прилошаваше.
— А сега настава страшна буря! — каза Антон, слезе и започна да клати масата.
— Помощ! — извика отчаяно Точица. — Потъваме!
След това изхвърлиха през борда килото картофи, за да облекчат лодката. Ала Антон и бурята не спираха. Точица се хвана за корема и заяви:
— Разболявам се от морска болест.
И понеже ги връхлитаха вълни, високи колкото къщи, Пифке падна в паницата с компрта от круши и го изплиска на всички страни. Антон беше вятърът и виеше.
Най-сетне бурята премина. Момчето изтика масата до леглото и слязоха на сушата в Рио де Жанейро. Местното население приветствува сърдечно презокеанските пътешественици. Направиха обща снимка на тримата. Свит на кълбо, Пифке въодушевено ближеше лепкавата си козина. Тя имаше вкус на компот от круши.
— Много благодарим за сърдечния прием! — каза Точица. — Прекарахме дни на лишения, ала с удоволствие ще си спомняме за тях. За съжаление роклята ми пострада и на връщане ще пътувам с влака. За всеки случай…и по-сигурно е.
— Аз съм Антонио Гастилионе, главният кмет на Рио де Жанейро — каза с дебел глас момчето. — Приветствувам ви с „добре дошли“ и обявявам вас и кучето за световни майстори по презокеанско плаване.
— Много благодарим, любезни господине! — каза Точица. — Винаги ще ценим високо вашата купа.
Тя взе от лодката кутията с масло и с изражение на познавач каза:
— Чисто сребро, най-малко десет хиляди карата.
В този миг вратата се отвори и влезе майката на Антон.
Радостта беше голяма.
— Господин Поге ме взе с автомобила — разказа им тя. — Но на какво прилича тук?
— Току-що преплавахме океана — съобщи Точица.
После разтребиха стаята. Пифке поиска доброволно да седне още веднъж в компота, но майката на Антон му пресече пътя.
В това време господин Поге водеше сериозен разговор с жена си.
— Искам Точица да стане свестен човек. — каза той. — В моя дом няма да влезе вече втора госпожица Андахт. Детето ми не бива да стане надута гъска. Трябва да осъзнае сериозността на живота. Точица сама е избрала приятелите си. Аз одобрявам този избор. Ако ти се грижеше за детето си малко повече, щеше да бъде по-друго. Но при това положение ще остане каквото съм решил аз. Без възражения! Достатъчно казвах все „добре“ и „да“ за всичко. Отсега нататък ще бъде вече друго.
Очите на госпожа Поге се наляха със сълзи.
— Е добре, Фриц! Щом непременно искаш така — рече тя и прекара по лицето си носната кърпичка. — Съгласна съм, но не бива да се сърдиш повече.
Той я целуна. А след това доведе в стаята майката на Антон и я запита как намира неговия план. Госпожа Гаст беше трогната и каза, че ако жена му няма нищо против, тя на драго сърце би се съгласила. Беше много щастлива.
— Слушайте сега, деца! — извика господин Поге. — Внимание! Внимание! Майката на Антон още днес ще се премести в стаята на госпожица Андахт. За момчето ще нагласим стаята със зелените тапети и отсега нататък всички ще живеем заедно. Съгласни ли сте?
Антон не можеше да проговори нито дума. Той стисна ръцете на господин Поге и на жена му. След това прегърна майка си и й прошепна.
— Сега вече не ще имаме толкова много грижи, нали?
— Не, доброто ми момче! — каза тя.
После Антон седна отново до Точища и тя от радост му издърпа ушите. Пифке подскачаше весело из стаята. Имаше вид, като че ли тихичко се смее.
— Е, дъще, добре ли е така? — запита баща й и погали Точица по косата. — А през лятната ваканция ще отидем с госпожа Гаст и с Антон на Балтийско море.
Тогава Точица побягна нанякъде и когато се върна, държеше в едната ръка кутия с пури, а в другата — кибрит.
— За награда — рече тя.
Баща й запали една пура, изпъшка доволно, когато пусна първото облаче дим, и каза:
— Заслужих си я!
С това дойде краят на тая история. И този край е правдив и щастлив. Всеки попадна там, където му е мястото, и доверявайки се на бъдещето, можем да предоставим всички герои на тяхната по-нататъшна съдба. Годеникът на госпожица Андахт влезе в затвора, Антон и майка му плуват в щастие, Точица седи до своя Антон, а госпожица Андахт загази здравата. Всеки е намерил съответно място за задните си части.