В това време пред дома им изсвири автомобилен клаксон.
Точица изпрати баща си до къщната врата. Шофьорът, господин Холак, й отдаде чест и тя отвърна на поздрава му. Стори го също като него, вдигна ръка до фуражката, макар нямаше на главата си фуражка; баща й се качи, колата потегли, баща й махна с ръка. Замаха с ръка и Точица.
Когато Точица поиска да влезе обратно в къщи, пред вратата застана Готфрид Клепербайн. Това беше синът на портиера — истински нехранимайко.
— Слушай! — рече й той. — Ако ми дадеш десет марки няма да те издам. Иначе ще кажа на баща ти.
— Какво? — запита невинно Точица.
Готфрид Клепербайн Препречи заплашително пътя й.
— Знаеш много добре, не се прави на глупава, душичке!
Точица изпитваше силно желание да се прибере в къщи, но той не я пускаше. Тогава тя застана до него, сложи ръце на гърба си и смаяно впери поглед в небето, като че ли там летеше цепелин или пък майски бръмбар на кънки, или нещо подобно. Разбира се, момчето също загледа нагоре и тогава тя се стрелна като светкавица, край него, а Тотфрид Клепербайн остана, както се казва, с пръст в уста.
Всъщност още в първата глава се появиха доста хора нали? Да видим дали сме ги запомнили! И тъй, имаме господин директора Поге, уважаемата му госпожа съпруга, Точица, мършавата госпожица Андахт, дебелата Берта, Готфрид Клепербайн и мъничкия дакел Пифке. Впрочем трябва да оставим Пифке настрана, кучетата всъщност не са хора, жалко!
А сега искам да ви запитам следното: Кои от тия хора ви харесаха и кои не? Ако ми позволите, ще кажа какво мисля аз: Точица ми се харесва много, дебелата Берта също. За господин Поге още не мога да си съставя мнение. Но майката на Точица просто не мога да понасям. Нещо ме дразни у тая жена. Тя не се грижи за мъжа си. Тогава защо се е омъжила за него? Не се грижи и за детето си: Защо го е създала тогава? Тая жена пренебрегва своя дълг, прав ли съм? Никой не би имал нищо против, гдето тя обича да ходи на театър или на кино, или, ако щете, и на шестдневните надбягвания. Но преди всичко тя е майка на Точица и съпруга на господин Поге. А щом забравя това, има много здраве от нас. Така ли е?
Втора глава
АНТОН УМЕЕ ДОРИ ДА ГОТВИ
След обяда госпожа Поге получи мигрюна. Мигрената — това е главоболие дори когато не те боли глава. На дебелата Берта бе наредено да спусне жалузите в спалнята, за да стане съвсем тъмно, също както нощем. Госпожа Поге легна в леглото си и каза на госпожица Андахт:
— Идете с детето на разходка и вземете със себе си и кучето! Имам нужда от спокойствие. И внимавайте да не се случи нещо!
Госпожица Андахт отиде в детската стая, за да вземе Тбчица и кучето. Там тя попадна на театрално представление. Пифке лежеше в детското креватче и навън се подаваше само муцуната му. Той тъкмо играеше ролята на вълка, който е изял бабата на Червената шапчица. Наистина Пифке не знаеше приказката, но не играеше ролята си зле. Точица стоеше пред леглото с червена баретка на главата и с пазарската кошница на Берта в ръка.
— Но, бабо — каза смаяна тя, — защо ти е толкова голяма устата?
След това преправи гласа си и изръмжа ужасно дебело:
— За да мога да те изям!.
Тя остави кошницата на пода и прошепна като суфльор на малкия Пифке:
— Сега трябва да ме изядеш.
Както споменахме вече, Пифке не знаеше приказката за Червената шапчица. Той се търкулна на едната си страна и не изпълни заповедта.
— Изяж ме! — заповяда Точица. — Ще ме изядеш ли веднага?
След това тропна с крак и извика:
— Дявол да го вземе! Глух ли си? Трябва да ме изядеш!
Пифке се разсърди, измъкна се изпод завивката, застана върху възглавницата и залая с всички сили.
— Тоя чешит няма понятие! — заяви Точица. — Жалък кучешки артист!
Госпожица Андахт върза гердана и каишката на нищо неподозиращия вълк, нахлузи на момиченцето синьото палто със златните копчета и каза:
— Вземи си ленената шапка. Ще излезем на разходка.
Всъщност на Точица й се искаше да остане с баретата, но Андахт каза:
— Тогава няма да отидем при Антон.
Това подействува.
Излязоха. Пифке седна на тротоара и застави госпожица Андахт да го влачи.
— Пак започна да се пързаля — каза гувернантката и вдигна кучето. То увисна от ръката й като пострадала ръчна чанта и недоволно запримига.
— На коя улица живее Антон? Запомни ли?
— Улица „Артилерийска“, четвърти етаж, дясно — каза Точица.
— Кой номер?
— Сто и осемдесет делено на пет.
— Защо не запомниш направо тридесет и шест? — запита госпожица Андахт.
— Така се помни по-лесно — каза детето. — Впрочем Берта започва да подушва нещо… казва, че някой просто ядял кибрита й. Все купувала кибрит и кутийките постояннб изчезвали. Дано тая работа не излезе наяве. А и Клепербайн ме заплаши. Иска десет марки, инак щял да ни издаде. Ако каже на директора, загазих!