Точица нацапа с бяла пудра муцуната на кучето и Пифке ужасен вторачи поглед в огледалото. Господин бръснарят Хабекус се улиса така, че престана да подстригва косите на Антон, а Антон се тресеше на стола от удоволствие. Точица беше съвършено сериозна и сега за разнообразие започна да чете гласно всичко, което пишеше на плакатите, окачени в дюкяна. От време на време примесваше различните текстове:
— Употребявайте новата фризура „Драл“, в моя магазин ще, получите всички съответни цени ерещу оригинални артикули, ако сте доволен, кажете го другиму, тук се пробиват дупки на ушите, ако не сте доволен, кажете го на мен, край на плешивите глави, голямата мода, в неделя отворено от осем до десет часа, умоляват се господата да оставят подстригването си за през седмицата, мазолите се дезинфекцират преди употреба, бръсначите са ненужно зло, пазете се от зъбен камък.
Тя прочете всичко това с толкова скучно-напевен глас сякаш декламираше стихотворение. Това измори съвсем Пифке, той се сви на стола и легна да поспи.
— Знаменита е, нали? — запита Антон господин Хабе
— Не съм по тая част! — отвърна бръснарят. — Два дни да имам край себе си такова чудо и ще почна да виждам и нас бели мишки.
След това се опомни и затрака с ножиците. Искаше да свърши бързо, за да махне час по-скоро момичето от дюкяна си Имаше слаби нерви.
После влезе един клиент — дебел човек с бяла месарска престилка.
— Ей сега, господин Булрих — каза бръснарят.
Антон гледаше напрегнато в огледалото, за да не изпусне нищо. Едва седнал, месарят заклюма. Точица се изпъчи пред него.
— Драги господин Булрих — каза тя на дебелия човек. — Можете ли да пеете?
Месарят се стресна, повъртя смутено насам-нататък дебелите си червени пръсти, които приличахаа суджучета, и поклати отрицателно глава.
— О, колко жалко! — каза Точица. — Иначе двамата можехме да изпеем нещо хубаво на четири гласа. Можете ли поне да издекламирате някое стихотворение? Например „Кому принадлежиш ти, дивен лес?“ или „Здраро взидана в земята“?
Господин Булрих отново поклати глави и скришом погледна към вестника. Но не посмя да посегне към него.
— Сега последният въпрос — заяви Точица. — Можете ли да се изправяте на ръце?
— Не — каза съвсем решително господин Булрих.
— Не ли? — запита загрижено Точица, — Не ми се сърдете, но цял живот не съм срещала подобна бездарност!
Сетне му обърна гръб и пристъпи към Антон, който скришом се кискаше.
— Ето на, такива са възрастните — каза тя на своя приятел. — Ние трябва да можем всичко: да смятаме, да пеем, да си лягаме навреме и да се премятаме презглава, а те самите нямат капка понятие от нищо. Впрочем клати ми се един зъб, гледай!
Тя разтвори широко уста и започна да блъска с език малкото бяло зъбче, така че то силно се разклати.
— Трябва да го извадиш — каза Антон. — Ще вземеш един конец, ще направиш примка около зъба, ще вържеш другия край на бравата и после изведнъж ще побегнеш от вратата. Докато усетиш, зъбът ще изскочи!
— Практично момче си ти, Антоне — каза Точица и почтително го потупа по рамото. — Бял или черен?
— Какво? — запита той.
— Конец — отвърна тя.
— Бял — каза Антон.
— Добре, ще преспя и ще реша — рече Точица. — Скоро ли ще свършите, господин Хабекус?
— Да — отвърна бръснарят.
Сетне той се извърна и каза на господин Булрих:
— Трудно ще възпиташ такова дете, а?
На улицата Точица хвана Антон за ръката и запита:
— Много лошо ли беше?
— Е, горе-долу — каза той. — Следния път няма да те взема със себе си.
— Това няма да го бъде — отговори тя и пусна ръката му.