По цял ден, всеки ден през последния месец.
По цял ден, всеки ден в обозримото бъдеще.
Сега бе дошъл със своята доизпипана в движение презентация в Имперското дружество по екзогеология, което се събираше веднъж на две години в Средоточие. Веднъж на две години, защото за членовете му, пръснати из Взаимозависимостта, не беше лесна задача да се домъкнат по струите на Потока, полетът в които отнемаше седмици, а понякога месеци. А в Средоточие — просто защото всички струи на Потока се събираха тук.
(„Засега“ — обади се някаква частица от мозъка на Марс и той я побутна обратно в тъмното й ъгълче.)
Някой би помислил, че от всички групи, пред които той говореше за изчезването на струите в Потока, можеше да убеди най-лесно тъкмо учените. В края на краищата Марс разполагаше с данни, събирани три десетилетия, структурирани и представени по начин, който почти всеки учен можеше да разбере. Таблици, графики, диаграми, бележки и, разбира се, дигитален файл с цялата първична информация, която неговият баща граф Клермон бе натрупал за трийсет години.
Оказа се обаче, че учените неизменно бяха най-неприятните слушатели. Марс разбираше защо физиците, занимаващи се с Потока, се инатяха или направо отхвърляха чутото: все пак това беше тяхната област, а сега някакво си нищожно лордче и още по-нищожно преподавателче от рядко споменаван университет на най-затънтената дупка в космоса им пробутваше информация от своето татенце и заявяваше на всеослушание, че се заблуждават за всичко, което уж са научили за Потока. Това си беше интелектуалното съответствие на умел ритник по най-чувствителните части на тялото. Откровено казано, Марс би се изненадал, ако специалистите по Потока не му се нахвърляха стръвно, поне докато не отделят време да задълбаят в данните, за да признаят ужасяващата истина, скрита в тях.
Но не само те се държаха така. Всяка група изследователи в която и да е област вдигаше безсмислен шум за данните, които баща му и той събраха и обясниха. Марс недоумяваше искрено, докато не се върна мислено към времето в университета и думите, казани от професора в катедрата за техните колеги, които свързваха и съотнасяха непреклонно всяко ново откритие само със собствената си област на знания. „Когато държиш чук, всичко ти прилича на пирон“ — беше отбелязал професорът.
Поговорката беше стара, но това мнение за науката отвори очите на Марс: немалко учени знаеха нещичко за парченце от света и бяха толкова уверени в универсалната приложимост на своите знания към всеки друг проблем, че бяха готови да пренебрегнат или да отхвърлят информация от хора, които пък са специалисти точно по този проблем.
Марс нямаше подобна нагласа, твърде остро съзнаваше колко много не знае и напоследък му се струваше, че невежеството му се отнася за всичко, което не е свързано някак с изчезването на Потока. Но и все по-ясно виждаше колко учени размахват чукове и търсят пирона в данните и в начина, по който той ги представяше.
Това изтощаваше търпението му. Неведнъж му се искаше да вдигне ръце и да каже: „Добре де, не вярвайте нито на мен, нито на данните, радвайте се на шанса първи да бъдете смазани на пихтия, когато настъпи тази катастрофа“. А после си спомняше какво обеща на Грейланд, емперо на Взаимозависимостта, която невероятно и някак нелепо стана и негова приятелка — че ще й помогне да измислят как да не допуснат сгромолясването на цялата им цивилизация.
И това означаваше да не изкрещи на публиката от несговорчиви екзогеолози, че на Потока не му пука дали вярват в изчезването му, или не, а да отговаря за незнайно кой пореден път на все същите проклети примитивни въпроси, които чу още след първото си представяне на проблема.
— Не ни остава никакво време — отговори на питащия и преливащ от самочувствие плешивец.
Марс изобщо не се съмняваше, че този тип е най-видният специалист в цялата Взаимозависимост по някакъв много специфичен вид вулканични скали. Вдигна ръка към диаграмата, светнала във въздуха над него, която показваше звездните системи на Взаимозависимостта и всички свързващи ги струи на Потока, и посочи онази струя между Средоточие и планетата Край, която беше негов роден дом, но не знаеше дали ще я види отново.
— Както вече казах, струята от Край към Средоточие се свива. Процесът започна откъм Край и продължава към Средоточие. Случи се така, че бях в един от последните кораби, успели да долетят от Край. Вече няколко седмици няма други пристигнали кораби оттам. Доколкото е възможно да се прогнозира въз основа на тези данни, няма и да се появят.