А всичко това беше противна скука според Ленсън. Не само защото учебният материал беше нагоден за възрастовата група от 10 до 12 години и не задълбаваше по същество в пророчествата и тяхното влияние, а се ограничаваше с прости твърдения, които трябваше да бъдат само запомнени, не обсъждани и обяснявани (а и на Ленсън, който не беше от най-усърдните ученици, не му се занимаваше кой знае колко с това). Глождеше го някаква смътна представа, докато четеше за пророчествата, но не би успял да я изрази с думи, дори да имаше желание да напрегне ума си.
Ако все пак бе опитал, тя щеше да изглежда горе-долу така: „Ей, знаеш ли, че създаването на цяла система за социален, политически и икономически контрол въз основа на неясните, твърде податливи на пристрастно тълкуване слова на един-единствен човек, обявил се за божествено вдъхновен, май не е чак толкова умно, а?“.
Защото Ленсън, също като родителите си, се отнасяше по-скоро практично към живота и нямаше склонност да навлиза в дебрите на духовността, телеологията и есхатологията, които дори пробуждаха у него някакво тихо безпокойство — интелектуалното съответствие на отхапване от сладкиш и усещане на вкус, който не знаеш как да наречеш, но не е характерен точно за този сладкиш, и вместо да ти е приятно, само имаш нещо в устата си и не би казал, че си доволен от попадането му там, но е твърде невъзпитано да го изплюеш, затова просто преглъщаш, покриваш остатъка от сладкиша със салфетка и опитваш да се заемеш с каквото друго има за вършене в този ден.
Четенето на пророчествата предизвикваше у Ленсън същото вбесяващо неясно чувство за интелектуално неудовлетворение, което се добавяше към скуката, затова съвсем логично той направи единственото нещо, което му беше по силите — заспа с таблета в ръка. Това беше чудесно спасение, но само до мига, когато „Не сме“ се разтресе тежко, Ленсън тупна на пода от койката си, а ревящ вятър забушува в каютата му и изсмукваше въздуха от нея в продължение на няколко секунди, преди люкът да се затръшне.
Ленсън лежеше на пода объркан и задъхан, чудеше се какво става и слушаше пискливото свистене от няколко места. Люкът не прилягаше плътно, вентилационните отвори също се бяха затворили, когато въздушният поток през тях се бе обърнал в грешната посока, но имаше мънички пролуки.
Като дете, отраснало в космически кораб, Ленсън изобщо не се запита какво означават тези звуци. Стана и натисна люка, за да се затвори херметично. Въздухът вече излизаше от каютата му само през вентилационните тръби. За нещастие, не можеше да стигне до тях, защото бяха в стените на кораба.
Таблетът му звънна и Ленсън отговори — търсеше го майка му. След миг-два хлипане от облекчение, че синът й е жив, тя му обясни какво се е случило.
— Онези шибаняци стреляха по нас. — Ленсън за пръв път чу точно това сквернословие от устата на майка си. — Не можеха да ни догонят и не им отговаряхме, затова изстреляха три ракети към нас тъкмо преди да влезем в плитчината на Потока. Нашите защитни системи ги спряха, но една се взриви твърде близо до нас и парчета от нея пробиха корпуса, където е каютата ти. Изолирахме тази част от кораба, обаче имаме проблем.
— Какъв? — попита Ленсън.
— Вече сме в Потока. Трябва да внимаваме да не предизвикаме промяна в мехура от пространство-време около нас. Ако му повлияем прекалено силно и го разрушим, може да пострада целият кораб.
Ленсън знаеше, че неговата майка описа опасността твърде меко. Потокът беше като река, по която космическите кораби пътуваха между звездните системи, тя можеше да ги пренася по-бързо, отколкото през нормалното пространство, където ги ограничаваше скоростта на светлината. Но макар че Потокът приличаше на река, той изобщо не беше река, а нещо извън измеренията и ако се изложиш пряко на въздействието му, просто изчезваш. Пътуващите в Потока кораби трябваше да образуват енергиен мехур, който улавяше в себе си част от пространство-времето, за да съществуват в него, и ако този мехур се спукаше, на всичко в него му беше спукана работата.
— Затова се налага да внимаваме, докато си проправяме път към тебе, както и при поправките на кораба — обясни Гонри.
— Мамо, при мен се губи въздух — каза Ленсън.