Видя как майка му се постара похвално да не загуби самообладание.
— Колко бързо? — попита тя.
— Засега по малко. Отначало загубих много, но люкът се затвори и аз го уплътних. Ала още излиза въздух през вентилацията.
Гонри изви глава, за да извика на някого на мостика. Пак се вторачи в сина си.
— Ще оправим това най-напред — каза тя — и ще ти осигурим още въздух.
— Колко време ще отнеме? — попита момчето.
— Няма да е много — обеща майка му. — Ще бъдеш ли смел дотогава?
— То се знае — отвърна Ленсън.
Но два часа по-късно въздухът доста се разреди, Ленсън загуби смелостта си и се разплака за малко. Когато минаха три часа, паниката му се развихри и Танс Орнил положи огромни усилия да го убеди по таблета да не диша с все сила, за да не изчерпи намаляващите запаси от кислород.
Изнизаха се четири часа и за пръв път в живота си Ленсън отправи молитва към Пророчица Рашела.
Когато изтекоха пет часа, тя му се яви.
Ленсън вдигна поглед към грейналото лице на Пророчицата, чиято невъзмутима, безметежна усмивка някак не стигаше до очите й в пълно съответствие с най-добрите традиции на религиозната иконография, в която боговете, богините и пророците успяваха най-много да извият равнодушно нагоре ъгълчетата на устните си. Въпреки това усмивката успокои и сгря Ленсън.
— Страх ме е — призна той пред Пророчицата.
Тя продължи да му се усмихва с такава лъчезарна утеха, с която не можеха да се мерят никакви думи. Сякаш му казваше, или поне така му се струваше (а защо да се съмнява тъкмо в такъв момент?), че е дошла, защото й се е помолил, явила му се е лично и присъствието й е доказателство, че той — Ленсън Орнил, не само ще оцелее, но и са му отредени велики дела.
Именно там, в тишината на своята каюта, вперил поглед в Пророчицата и примигващ мудно, Ленсън Орнил посвети живота си на Църквата на Взаимозависимостта.
Пророчицата продължи да му се усмихва още малко, сякаш приемаше неговия дар за нейната църква.
И тогава вентилационните отвори се отвориха с тракане, за да напълнят каютата със свеж въздух. Ленсън Орнил поглъщаше необуздано прекрасния кислород и накрая припадна насред религиозния си екстаз.
— Изглежда ми като типичен случай на хипоксия — каза Танс Орнил на сина си по-късно вечерта в малкия лазарет на кораба.
Той бе влязъл пръв в каютата и хъркането на момчето прогони в миг напиращия ужас. Когато Ленсън се опомни в лазарета, първата му работа бе да разкаже на родителите си за случилото се чудо.
— Липсвал ти е кислород, а ти тъкмо си чел за Пророчицата преди атаката срещу нас — продължи Танс. — Съвсем нормално е да си имал халюцинации за нея.
Ленсън се взря в родителите си, надвесени загрижено над койката му в лазарета, и прозря, че те никога няма нито да оценят, нито да разберат преживяното от него, затова (съвсем зряло, както си каза в онзи миг) реши да не им досажда, кимна в привидно съгласие с баща си и ги остави да говорят за онзи мръсник Уит, на когото се заклеха да отмъстят все някак. Много по-късно Ленсън научи, че около година след ракетната атака срещу „Не сме“ Уит незнайно как изпаднал от въздушен шлюз в космическия вакуум. Слуховете напомняха, че някога преспал с когото не бива, но Ленсън допускаше, че може да са се намесили и други фактори, например неговите родители, ала може и да се заблуждаваше.
Обаче по времето, когато до него най-сетне стигна новината за злополучната среща на Уит със студения тъмен вакуум, той вече не беше в „Не сме“, а следваше в семинарията към университета в Си'ан, най-престижното учебно заведение на Църквата на Взаимозависимостта. Израстването му в космически кораб, което не беше чест случай, събуждаше любопитството на други семинаристи, но само в началото. После той изпъкна с видението си за Пророчицата.
— Звучи ми като хипоксия — каза Нед Клий, един от съквартирантите му в общежитието, на една късна сбирка, отпи глътка фрадо — напитка с леко психотропно въздействие, и подаде бутилката на Ленсън.
— Не беше хипоксия — възрази Ленсън и побърза да предаде бутилката нататък.
— Но на тебе ти е липсвал кислород, нали? — натърти другият му съквартирант Сура Джин и взе бутилката. — Във вашия кораб е имало пробойна. Губели сте въздух. Кислородът в твоята каюта е намалявал часове наред.
— Да — призна Ленсън. — Но не мисля, че това е причината тя да ми се яви.
— Аз пък изобщо не се съмнявам в това — заяви Клий и се пресегна покрай Ленсън да вземе бутилката от Джин.
— Значи и двамата не сте имали видения за Рашела? Нито веднъж? — попита обърканият Ленсън.