Самият факт, че срещата щеше да продължи трийсет минути, донякъде беше глезотия. Напоследък, за да получи някой трийсет минути от времето на емперо, трябваше да бъде държавен министър или архиепископ на Си'ан, или трябваше да е избухнал пожар в голяма станция. Но Марс Клермон получи тези трийсет минути, първо, защото той беше жизненоважен за разбирането на измененията в Потока, които вече влияеха на Взаимозависимостта, а никой от останалите специалисти по Потока още не бе наваксал с данните, които той имаше, и второ, защото Кардения вече се захласваше сериозно по него и с удоволствие отделяше време, за да го гледа.
— Добре ли сте, Ваше величество? — попита нейната помощничка Обилийс Атек, която я водеше към следващата среща.
— С мен всичко е наред. Защо питаш?
— Изведнъж ми се стори, че се зачервихте леко.
Кардения поруменя още мъничко.
— Нищо особено — каза тя. — Размишлявах над нещо, което ми каза графиня Нахамапитин.
— Толкова зле ли мина разговорът, Ваше величество?
— Можеше да бъде и по-зле — отговори Кардения, макар че в момента не й се вярваше това да е възможно.
Разбираше в каква ярост изпадна графинята накрая. Тя бе дошла уверена в способността си да прецака емперо и да си върне контрола над бизнеса в системата на Средоточие.
„Да те подценяват си има и добрата страна“ — каза си Кардения. Не за пръв път през последните месеци надхитряше човек, който бе очаквал тя да е с муден ум или наивна, или просто прекалено добродушна, за да представлява нещо повече от препятствие, което трябва да бъде заобиколено. Кардения помнеше добре приглушената си обида в началото на своето царуване, когато разни хора си мислеха, че могат да я подтикнат към някаква представа или решение само с ласкателства или упоритост в спора.
После обаче отдели време, за да говори с призраците на своите предшественици в Стаята на спомените, и научи колко успешна тактика са били и ласкателствата, и упоритостта в спора през вековете. Това не подобри мнението й нито за някогашните емперо, нито за хората, които са изтръгвали отстъпки от тях по тези начини. Научи и колко изгодно е да позволява на разни хора да омаловажават нейните способности чак до мига, когато ги лишаваше безмилостно от заблудите им. Както постъпи преди малко с графиня Нахамапитин. Графинята нямаше да допусне същата грешка втори път.
„Което може и да не е много добре за мен“ — изтъкна някаква част от съзнанието й. И това беше вярно. Подценяват те веднъж, а след като натриеш носа на противника, вадиш завинаги този трик от кутийката с хитрините.
„Аз съм емперо — напомни си Кардения. — Имам и други хитрини в кутийката.“
И това също беше вярно.
„Стига с тази графиня Нахамапитин — обади се друга част от мозъка й. — Нали си мислехме за Марс.“ Кардения съзнаваше, че тази част може и да е петнайсетгодишно момиче, готово да прималее от трепетите си.
И все пак… Марс. Същинска главоблъсканица, нали?
— Не знам какво да правя — призна тя предишната вечер пред призрака на своя баща Атавио VI в Стаята на спомените.
— Занимавайте се със секс — посъветва я той.
— Не е толкова просто — възрази Кардения.
— Напротив, толкова просто е — увери я Атавио VI. — Ти си емперо.
— И какво? Ей така му заповядвам да скочи в леглото ми?
— Случвало се е.
— Но няма да се случи с мен — заяви Кардения. — Дори да оставим всичко друго настрана, не съм такъв човек.
— Тогава го покани в леглото си. По-лесно е. И има почти същия успех, ако се съди по историческите факти.
— А ти колко често си го правил? — попита Кардения.
— Преди да отговоря, нека ти напомня, че като компютърна симулация на твоя баща аз нямам самолюбие, на което да угаждам, затова отговорът ми ще бъде съвсем честен — каза Атавио VI. — Споменавам това, защото вече се случи няколко пъти отговорите на твоите въпроси да бъдат потискащи за тебе. Дали не е по-добре да зададеш този въпрос на друг емперо, с когото не си емоционално обвързана?
— Всъщност казваш, че твоят отговор ще бъде потискащ за мен?
— Общо взето — да.
— Е, сега вече е задължително да знам — отсече Кардения.
— Правех го през цялото време — каза Атавио VI. — Това беше едно от страхотните предимства на моя пост.
— Господи… — Тя закри лицето си с длани. — Ти беше прав. Не ми трябваше да знам.