Кардения наблюдаваше как Марс, благословена да е тъпичката му, заплесната душа на книжник, най-сетне проумява за какво му говори.
— Не — отрече той. — Не сме двойка. В никакъв романтичен смисъл.
— Сигурен ли си? — упорстваше Кардения. — Наблюдавах ви днес следобед как си говорихте много… развълнувано.
— Защото сме единствените хора в цялата звездна система, които разбират какво казва другият. Когато обсъждаме Потока. Все едно е да откриеш единствения друг човек в света, който знае твоя език.
— Ето, видя ли? За същото говоря.
Кардения опразни чашата и отиде да я напълни отново.
— В този случай езикът е физиката на Потока — уточни Марс. — Твърде специализиран. Напълно неразбираем за останалите. И лишен от всякаква романтика.
— Убеден ли си, че и Ройнолд е настроена така?
— Предполагате, че се е увлякла по мен ли?
— Може би.
— Не ми се вярва да хареса някого като мен.
— А какъв би харесала?
— Май се увлича предимно по математическите символи. Ако я познавахте малко по-добре, щяхте да разберете, че хората не са й особено симпатични.
— Но ти си й симпатичен.
— Готова е да търпи присъствието на телесната ми част като част от цената за общуването с моя мозък. Не бих нарекъл това симпатия.
Кардения помълча.
— Значи между вас няма нищо.
— Ако цивилизацията оцелее — каза Марс, — може и да останем в историята като съавтори на теорията на Клермон-Ройнолд за разпределението на струите в Потока. Заедно с моя баща. Друго няма.
— Мамка му… — промълви Кардения. Вторачи се в питието си, после вдигна поглед към Марс. — Споменах ли вече, че никак, ама никак не ме бива в това?
Той се ухили.
— Да, спомена. — Посочи напълнената за пореден път чаша в ръката й. — Може ли да те помоля да оставиш това настрана?
— Защо?
— Защото, ако се досещам правилно за какво ще си говорим, предпочитам да знам, че не слушам алкохола в кръвта ти.
— Впрочем можеше и да откажеш — подхвърли Кардения по-късно, когато си лежаха в класическа поза за гушкане.
— Че защо да го правя? — отвърна Марс. — Ти си емперо. Като нищо ще заповядаш да ме гръмнат.
Тя го тупна леко.
— Точно за това говоря. Не искам да си помислиш, че те задължавам. И че ти се натрапвам, защото не би могъл да откажеш.
— Повярвай ми, след разговора тази вечер дори за миг не помислих, че ми заповядваш да се вмъкна в леглото ти.
— О, господи… — Кардения притисна лице в гърдите му. — Не ми напомняй. Този спомен ще си остане непоносим.
— Според мен беше много мило.
— Заклевам се, че не съм от ревнивите. Причината беше съвсем друга.
— И каква е тя?
— Нещо като „той харесва друга, много ми е тежко и ще отида да се натъпча с цяла торта от мъка“.
— Много особено настроение.
— Е, тортите са си страхотно вкусни — оправда се Кардения, вдигна глава и го целуна. — Но това ми харесва повече.
— За мен е огромно щастие да знам, че ме предпочиташ пред тортите — каза Марс.
— Не прекалявай.
— Не прекалявам.
— Още искаш да заминеш за Даласисла с тази експедиция, нали? — попита Кадения след минута.
— Да, разбира се.
— Бих могла да дойда с вас.
— Струва ми се, че Взаимозависимостта все някак ще забележи внезапното отсъствие на емперо.
— Не е точно така — възрази Кардения. — Самуел III се е уединявал за месеци наред. И на никого не е липсвал твърде много.
— Дали пък ти не си по-незаменима за добруването на Взаимозависимостта от Самуел III, който и да е бил той?
— Възможно е.
— А и като знаем какви страсти разпали у всички напоследък, хората непременно ще забележат твоето отсъствие.
Кардения пак го погледна.
— Това беше лукав намек за моите видения, нали?
— Млъквам веднага — обеща Марс.
— Е? Какво мислиш за тях? Само че откровено.
— Има ли значение?
— Ами да. За мен има.
— Мисля, че емперо Грейланд II прави всичко по силите си, за да помогне на Взаимозависимостта и на всички хора да преживеят не само следващите десет години. И понеже мисля така, ако тя има видения и те помогнат за оцеляването на човечеството, значи и аз много си падам по виденията.
Кардения го целуна отново.
— Благодаря ти.
— Но нека добавя, че щях да бъда по-доволен, ако беше наблегнала повечко на науката.
— Може би следващия път — обеща тя.