— Няма да изисква големи усилия — увери го Надаш.
И поне това беше самата истина. Колкото и да се прикриваше с черен хумор или невъзмутимост, животът в затвора вече я смазваше. Изобщо не желаеше да помисли, че е възможно същото да се повтаря всеки ден до края на живота й. Ако беше необходимо да изиграе леко нервно разстройство пред съдия, нямаше нищо против да опита.
Каквото ще да става, ще се измъкне оттук.
— Само казвам, че няма вкус на риба — заяви единият от охраната на втория, докато колата се друсаше но лишената от въздух повърхност на Средоточие.
Двамата спореха за храна от половин час, третият се беше свлякъл на седалката си и хъркаше. Надаш му завиждаше.
— Разбира се, че има вкус на риба — възрази вторият. — Рибата винаги има вкус на риба. Затова я наричат „риба“.
— Да бе, ама ти казвам, че вкусът не е толкова рибешки като на другите риби.
— Не е толкова рибешки, а? — натърти вторият.
— Нали за това ти говоря.
— Значи си има рибешки вкус, просто е различен.
— Не бе, ти нищо не разбра — възмути се първият и се обърна към Надаш, за да я включи в тази жизненоважна дискусия за рибешкия вкус на рибата.
„Недей, недей, да не си посмял, шибаняко“ — внушаваше му тя свирепо и безмълвно.
— Хайде да попитам и тебе за тази риба… — започна той.
Разтърси ги гаден удар, колата подскочи нагоре и се стовари тежко настрани, а Надаш можеше да мисли само за облекчението, че последните й думи няма да бъдат произнесени в някакъв кретенски спор за морски продукти.
След няколко секунди откри, че още не умира, но вече виси от тавана на колата, в който се бе превърнала едната странична стена, а тя беше хем с предпазен колан, хем окована. Всичко това я задържаше чудесно за седалката, затова не беше мъртва, което й харесваше, но чуваше тихо напористо свистене, значи въздухът излизаше от кабината и щеше да умре от задушаване, а това никак не я радваше.
Погледна надолу и видя третия мъж от охраната свит с така изкривена шия, че беше немислимо да е оцелял.
„Този си умря насън — отбеляза мислено Надаш. — Колко добре за него.“ Другите двама лежаха зашеметени на пода, който преди беше другата странична стена.
— Имам нужда от маска! — кресна им Надаш. — Ей! Чувате ли ме? Имам нужда от маска!
Единият, който беше убеден, че рибата нямала рибешки вкус, или каквото там вълнуваше шибаняка, вдигна към нея сащисан поглед, накрая кимна и започна да търси аварийните кислородни маски на стената.
— Това не е стена! — извика му Надаш. — При краката ти са!
Минаха още няколко секунди, докато Нерибешкия се освести, но накрая — брей, не може да бъде — прозрението го споходи и той намери закрепената за стената кутия, вече закрепена за пода, в която бяха аварийните маски. Нерибешкия си сложи една, даде друга на колегата си, накрая връчи третата на Надаш, която я закрепи непохватно на лицето си заради белезниците на ръцете.
— Ти стой там — заръча й той, с което напълно я смая — къде ли можеше да се дене с тези окови и колани? — Ние ще се обадим по радиото.
След втори гаден удар задните врати на колата отлетяха нанякъде, а пазачите — живите и мъртвецът, бяха изхвърлени на безвъздушната повърхност на Средоточие. Надаш притискаше отчаяно маската си, за да не се откъсне от лицето й, и миг преди да се замъгли, успя да зърне лишилите се от маски пазачи, които едновременно се задушаваха и замръзваха до смърт.
Впрочем студът тутакси се впи и в нейната кожа. На теория маршрутът по повърхността към Първа стъпка минаваше през умерената зона на здрача между светлата и тъмната половина на планетата, но при разлика от 500 градуса между двете половини „умерена“ може да означава какво ли не. Тук означаваше „убийствено студена“.
Нещо освети лицето на Надаш, двама в скафандри я награбиха и срязаха чевръсто оковите и коланите. Тя падна от тавана в ръцете им и тутакси беше напъхана и затворена в прозрачен торбест скафандър, който мигновено я обля с топлина и кислород. Имаше секунда да се наслаждава на топлината, преди да я издърпат от изтърбушената кола. Щом излезе, видя телата на пазачите, тоест труповете, и останките от возилото. То беше с ръчно управление и ако се съдеше по състоянието му, шофьорът си го бе отнесъл също като пазачите, ако не и по-зле.
Завлякоха я към нещо като контейнер с въздушен шлюз. Бутнаха я в шлюза и затвориха люка. Щом шлюзът се напълни с въздух, вътрешният люк се отвори, други двама я дръпнаха навътре, сложиха вместо нея в шлюза труп без глава и затвориха люка, за да се отвори външният. След това се заеха с Надаш измъкнаха я от скафандъра и махнаха кислородната маска от лицето й.