Каква наслада, несравнима с нищо друго в досегашния му живот.
Според него се подразбираше, че трябва да бъде на самото място при измъкването на Надаш. Това беше начинание с големи рискове и големи печалби, или поне така обясни решението си на графинята. Самолюбието го задължаваше да се погрижи всичко да бъде направено в крайно ограниченото време с цялата сръчност, която замисълът изискваше. Той вече бе обсъдил това със старшата на наемниците, които щяха да изпълнят задачата, и тя се съгласи, че е необходимо да участва и да ръководи последните минути от спасяването на затворничката, както и прилагането на последната хитрост, която бе измислил.
Луентинту беше права, то се знае. Ако трупът на Надаш липсва от колата, никой не би повярвал във версията за случайно произшествие. Всички знаеха за парите и влиянието на Нахамапитин, както и за убеждението им, че законите и правилата не са нищо повече от меки напътствия, а спазването им — въпрос на личен избор в най-добрия случай. Ако трупа на Надаш го нямаше, всевъзможни служби от полицейското управление на Първа стъпка до имперското следствено управление щяха да ровят усърдно.
Затова Асан съвсем дискретно пусна мълвата чрез посредници, които никой не би могъл да проследи обратно до него, че търси жена със същия ръст, тегло и цвят на кожата като Надаш. Постара се да внуши, че убийството не е задължително. Такива случки се набиваха на очи и привличаха съвсем нежелано внимание. Но ако някоя жена умре случайно, какво да се прави… Той би се радвал да научи за това.
Изобщо не се наложи да чака. Съдебният лекар, който получи обещаната награда, увери посредника на Асан, че жената не е била убита, а се е подхлъзнала при излизане от ваната. Щом така казваше, защо да не му повярват? Жената живяла сама, носила се по течението без приятели и близки. Нямаше да липсва на никого, включително и на архива на съдебния лекар, от който бе удобно заличена.
Която и да беше тази жена, тя вече съществуваше единствено заради последната роля, която Асан й отреди. Предадоха я на групата за отвличане без глава и отпечатъци на пръстите. Промиха съдовата й система и замениха кръвта със зависимо от наличието на кислород вещество, което унищожаваше изключително бързо ДНК, а в тялото го задържаха восъчни тапи на шията и върховете на пръстите.
Тя беше прекрасна и щеше да пламне като фойерверк. Щяха да сложат труп с размерите и теглото на Надаш, но ако всичко минеше по план, нямаше да остане почти нищо друго, освен пепел. Дори нещо да се объркаше, пак би било почти невъзможно някой да идентифицира останките, камо ли да докаже, че не са на Надаш Нахамапитин.
Защитен от скафандъра си, Асан гледаше как наемниците пъхат трупа на жената в разнебитената кола при телата на охраната. След това щяха да опожарят колата с мощно запалително вещество, за да наподобят с точност изгаряне от взрив на батериите заради изменения в състава им. За горенето на батериите не беше необходим кислород, а това беше много удобно на тази планета без въздух. Огънят се подхранваше сам, но трябваше да помогнат малко на батериите, за да пламнат и да изпепелят труповете почти изцяло.
Някой го потупа по рамото — старшата на наемниците му даде знак да провери комуникационния си модул. Асан видя, че не го е включил.
— Съжалявам — каза по радиото.
— Прехвърляме към скафандъра ти обаждане по защитена линия — съобщи му тя. — Търси те графинята.
Асан кимна и когато чу гласа на графинята, обърна се с гръб към наемницата, сякаш така щеше да говори насаме.
— Асан слуша — отговори той.
— Лорд Теран, докъде стигнахте със спасителната операция? — попита графинята.
— Върви точно по план и по график. Ще приключим и ще се махнем оттук след две минути.
— Планът ви е забележителен.
— Благодаря, графиньо. За мен е удоволствие да помогна.
— Досега помогнахте — увери го графинята. — Но не мисля, че имаме нужда от помощта ви и занапред, лорд Теран.
Асан се канеше да я попита какво иска да каже, но го разсея нож, който прониза десния му бъбрек и продължи да реже надясно. Въздухът от скафандъра на Асан мигновено започна да се просмуква в околния вакуум заедно с изтичащата кръв. Той се обърна със стърчащ от бъбрека нож и видя, че старшата на наемниците държи още един нож. Този го намушка в корема и също бе натиснат надясно. Скафандърът започна да пълни усилено шлема с кислород, за да компенсира загубата от пролуките, затова Асан още чуваше гласа на графинята.