Каквито и други последствия да имаше смъртта на Надаш, поне щеше да я отърве от тези грижи. Нямаше вече да се притеснява за нейните кроежи, нито да се опасява от побеснялата заради дъщеря си графиня.
„А, точно на това недей да разчиташ“ — обади се досадната част от ума й и нямаше как да не се съгласи, че досадната част вероятно беше прозорлива този път. Нали чу от Лимбар за вече плъзналите слухове, че е поръчала Надаш да бъде убита. Колкото и смехотворно да звучаха, Лимбар беше прав, че това не би имало значение за особа като графиня Нахамапитин. Щом успя да се разяри, когато Грейланд прояви милост към дъщеря й, безумният й гняв сигурно щеше да избухне като вулкан от твърденията, че емперо е заповядала да я убият.
Друго чувство, което смъртта на Надаш Нахамапитин предизвика у Грейланд, беше тъгата, което я смути и дори малко я ядоса. Всъщност Надаш изобщо не се отнасяше добре към нея. Срещнаха се веднъж, когато Грейланд още беше само Кардения Ву-Патрик, а нейният брат Ренеред — наследник на престола. Надаш, която отскоро беше кандидатка за негова съпруга, взе мярката на Кардения с един кратък поглед, прецени какъв е абсолютният минимум на любезност, подобаващ за незаконородената сестра на нейното царствено гадже, и започна да се държи в пълно съответствие с този минимум. Тогава Кардения още не беше достатъчно обиграна, за да разбере защо се почувства смътно уязвена и смутена от общуването с Надаш през онзи ден. Дори сега споменът я потискаше.
И може би тъкмо това я натъжаваше. Ако Надаш се бе държала мъничко по-мило или по-мъдро, или просто беше по-свестен човек, двете с Кардения (и Грейланд II в цялото й настоящо величие, чакаща с празна чаша за чай поредния разговор) можеха да се сприятелят, а защо не и да се сближат и да си вярват.
Дори сега Грейланд виждаше и добри страни у Надаш. Тя беше умна, уверена, красива и всичко останало, което самата Грейланд открай време, а и до днес не можеше да каже за себе си. Да заслужи приятелството и доверието на такова прекрасно създание щеше да бъде най-чудесната случка в живота й. Да пропусне този шанс, защото Надаш просто не я забелязваше и не вярваше, че си струва да я забележи, изглеждаше същинска трагедия.
„Мъчно ти е, че нямаш приятели“ — натякна мозъкът на Кардения, което си беше вярно. Мислите й се върнаха към нейната непрежалима покойна Нафа, тя беше за нея всичко, което и Надаш можеше да бъде, ако бе пожелала. Страдаше по Нафа не в някакъв сексуален или романтичен смисъл, просто скърбеше за най-близката си приятелка, за единствения човек, който я одухотворяваше.
„И Марс те одухотворява“ — обади се онази част от нейния мозък, която още беше петнайсетгодишно момиче. Грейланд си припомни първата нощ с него и я сгря щастие до премала. Двамата бяха смешно непохватни до мига, когато вече не бяха, а натрапчивият коментар в главата й „о, господи, какво става, наистина ли ще ми се случи“ се смени с „я стига бе, наистина се случва и всъщност е страхотно“, след това за разнообразие вече нямаше никакви коментари от ума, слава богу, само щастие и удовлетворение. За пръв път след загубата на Нафа, но по съвсем различен начин, който не беше неочакван и все пак оставаше смайващ, Грейланд се почувства отново пълноценна.
Марс й дари това. И Нафа й го бе дарявала. Грейланд се досещаше, че и Надаш би могла да й дари същото с всички свои качества, които допълваха нейните.
Но Надаш си беше… Надаш, а не прост сбор от достойнствата си. Всъщност беше нещо съвсем различно от този сбор. И не искаше онова, което Грейланд можеше да й даде, интересуваше я само нейният пост и изгодите, които той би дал на Дома Нахамапитин.
Обилийс Атек се върна в градината, следвана от архиепископ Корбин в обикновен строг костюм, а не в пищните одежди на сана си. Грейланд се усмихна при тази гледка. Корбин показваше ясно, че е обърнала внимание на нейния вкус в облеклото.
Изправи се засмяна да посрещне гостенката си и прогони мислите за Надаш и целия Дом Нахамапитин. Надаш вече я нямаше, всички нейни желания за самата нея и рода й останаха в миналото заедно с пропуснатите възможности да заеме някакво място в живота на Грейланд, която си позволи да изпита отново и облекчението, и тъгата от смъртта й, а след това ги потисна, за да обърне внимание на Корбин и на настоящите и неотложни тревоги.