„Сбогом, Надаш. Пожелавам ти да намериш покой. И се надявам да си останеш мъртва.“
11
След едно денонощие промъкване и спотайване в компанията на наемници, твърде досадно за разказване или дори за припомняне, Надаш се озова в „Можеш да стовариш цялата вина върху мен“ — личната петица на нейната майка.
От една страна, струваше й се почти безразсъдно излишество нейната майка да се носи от една звездна система към друга с цяла петица, но от друга страна, майка й на практика нямаше друго жилище. Тази петица беше нейният дом и когато оставаше в орбита около Терхатум. Никога не стъпваше на планетата, дори в най-големия град Базантапур.
„Е, нали такава е била сделката — каза си Надаш. — Татко получил Терхатум. Мама — остатъка от вселената.“
Тя се бе настанила съвсем уютно в личния си апартамент на борда на „Цялата вина“. Нейната майка се грижеше тези покои винаги да са готови за появата й, защото имаше на разположение този адски грамаден кораб и можеше да отдели апартаменти за поне двеста от най-близките си приятели, ако й скимнеше. А тя наистина пътуваше със свита от приятели, лакеи и още каквито се сетиш. Все пак беше графиня, ръководеше Дома Нахамапитин, а и нейният нарцисизъм се нуждаеше от внимание и го изискваше. Заради всичко това пътешестваше с цяло подвижно село. Само че държеше жителите му в отсрещната страна на пръстена. В нейната страна бяха само личните й покои и апартаментите за трите й деца.
„Вече сме две“ — напомни си Надаш и въздъхна. Още не беше готова за този разговор с майка си.
Но засега не беше принудена да се подготвя. Майка й не беше в „Цялата вина“. В Първа стъпка й съобщаваха страшната вест, че нейната дъщеря — изменницата, убийцата, заговорничката срещу емперо — е изгоряла като фойерверк в провален опит за бягство, който погубил нея, трима пазачи, шофьор и лорд Теран Асан.
Присъствието на Асан беше пиперливата новина, в която медиите впиха зъби и предъвкваха до пресищане. Всички се захласваха по историята как Асан, увлечен до полуда по изменницата Надаш Нахамапитин, замислил бягството й заедно с нейния празноглав адвокат в ролята на посредник. Същият адвокат по някакво странно съвпадение бе умрял след падане от високо, докато семейството му било в зоопарка и се любувало на миниатюрни жирафи и космати видри.
Надаш сви устни. Уви, горкият Дорик. Изобщо не подозираше в какво се забърква и вероятно бе продължил да не подозира чак до мига, когато някой от телохранителите на графинята го е изхвърлил през прозореца. Поне семейството му нямаше да се лишава от нищо, ако той бе споделил с жена си къде е скътал получените купища пари, а и ако властите не ги докопаха.
И засега май никой не подхвърляше, че Надаш може да е жива. На мястото на проваленото бягство имаше труп за всеки, който трябваше да бъде там, и дори още един, а беше извънредно трудно да идентифицират останките. Например присъствието на Асан бе установено по титанов пръстен с печат, с който много се гордеел. Почти всичко останало бе стопено, обгорено и изпепелено. Само измъкналите я наемници знаеха, че тя е жива, а Надаш беше убедена, че в разумно кратък срок всеки от тях щеше да се изпречи пред някое смъртоносно оръжие. Знаеше и екипажът на „Цялата вина“, но те дори не биха помислили да споменат за това пред чужд човек, защото от опазването на тайната зависеше не само работата, а и животът им.
Да де, знаеше и майката на Надаш, която несъмнено виеше като ураган в Първа стъпка. Представи си как майка й скърца със зъби и си раздира дрехите в представление за местните и имперските следователи, които сигурно дебнеха за какъвто ще да е, дори нищожен признак, че този опит за бягство може да не е завършил толкова ужасно.
„Да си дебнат“ — помисли Надаш. Засега беше в безопасност под охрана, и то у дома, доколкото можеше да нарече някое място свой дом. Леглата бяха невъобразимо меки, завивките — топли и приятни, храната — великолепна, душовете — горещи докато искаш, а дрехите не бяха във все същия гнусен оттенък на оранжевото. Надаш отпразнува свободата с нелепо грамаден сандвич, четиресет минути в банята и сън под купчина завивки през почти целия ден.
Когато се събуди, нейната майка седеше на стол до леглото. Графинята се бе загледала в спящата Надаш, която се зачуди откога ли е в тази поза и се запита нехайно кога ли този топъл майчински поглед би се преобразил в нещо коренно различно и не особено прилично.
Надаш се подпря да седне и каза засмяна:
— Здрасти, мамо.
Графиня Нахамапитин зашлеви с все сила дъщеря си през лицето.