Е, да, докато ти стигат хората и ресурсите, за да го поддържаш. Ако и едните, и другите са оскъдни, започват проблемите.
— Няма живот вътре, нали? — попита Марс.
— Няма — потвърди Лауре. — И то отдавна. Измерихме температурата по време на сближаването. Не се различава много от всичко останало навън. Вътре е същият студ. Вашата група трябва да влезе със скафандри.
Марс кимна отново. И той, и малцината други учени бездруго щяха да носят скафандри. Осем столетия са прекалено дълъг период. Никой не искаше да внесе зарази или да се зарази.
— Значи няма от какво да се плашим и да си водим охрана от гвардейци — пошегува се Марс.
— Ще си водите гвардейци — възрази Лауре. — Вътре е мъртвило, което обаче не означава, че това място не може да ви затрие.
— Така си е.
— За пръв път ще работите извън кораб, нали? — попита тя, вперила поглед в него.
— Да.
— И не сте изпълнявали никакви оперативни задачи досега?
— Никакви. Аз съм физик и се занимавам с Потока. Тоест с раздели от висшата математика. В тези изследвания няма полеви експерименти.
Лауре кимна.
— Вие се разпореждате тук, лорд Марс. Така гласят получените от нас заповеди. Но не бива да забравяте, че вашият научен екип е от военния флот. Всички имат опит в оперативната работа. С вас ще дойдат и гвардейци, за които пък това е основната работа. Готов ли сте да слушате съвети?
— Разбира се.
— Тогава ме чуйте. Вие командвате, но ако сте благоразумен, ще се вслушвате в хората от екипа си, когато решат да ви кажат нещо. Ще се вслушвате и в сержант Шерил и отделението й, когато ви кажат да отидете някъде или да не отидете. Изслушвайте ги и бъдете предпазлив. Сега всички в този кораб сме много далеч от дома, лорд Марс. И всички искаме да се завърнем у дома.
— Благодаря, капитан Лауре — отвърна Марс. — Сигурно ще ви бъде приятно да чуете, че такъв беше поначало и моят план.
— Добре — кимна тя. — Не се държите като тъпанар, но знае ли човек…
Марс се ухили. Лауре изви глава към екрана.
— Външният оглед ще завърши след около два часа, после идва ред на вашия екип. И тъй като Даласисла е безжизнена, вероятно ще се наложи да влезете през някой от люковете за достъп на повърхността.
Марс кимна.
— Обмислихме този вариант. Имаме чертежите от имперските архиви. Знаем откъде искаме да проникнем вътре. Ако този люк може да бъде отворен, ще вървим съвсем малко до центъра на компютърната мрежа.
— Още ли се надявате да включите тяхната система?
— Всъщност не — призна Марс. — Осемстотин години са твърде много. Но въпреки всичко си струва да опитаме. Това би ни спестило много време. И може би ще получим отговори на много въпроси.
— Чух записите от последните дни живот в това място — каза Лауре. — Ще бъда изненадана, ако всичко там не се е разпаднало.
— Права сте.
И Марс бе чел и слушал последните предавания от Даласисла няколко години след като изчезнала струята на Потока. Кратката версия на впечатленията му — смърт, болести, насилници и разруха. По-дългата версия — будуваше нощем и се чудеше защо хората са толкова сбъркани твари.
Може би имаше лесен за разбиране отговор на този въпрос: ако хората знаят, че са обречени, каквото ще да сторят, способността им да правят планове за по-далечното бъдеще просто изхвърча през въздушния шлюз. Марс не можеше да ги упрекне за това, но сега цялата Взаимозависимост беше застрашена от участта на Даласисла и той се надяваше да налучка някакъв друг път.
Лауре докосна гърба му.
— Подгответе хората си. И… лорд Марс…
— Да?
— Дано намерите нещо добро там. Нещо, което да ни бъде от полза и да спаси всички ни.
Даласисла беше мъртва, което означаваше, че и механизмите за отваряне на служебните люкове по повърхността й не работеха. Някой трябваше да вложи време и усилия за отварянето им, най-вероятно редник първи клас Гамис, който беше техническият специалист в това отделение гвардейци. „Брансид“ носеше необходимите инструменти, но хората на Лауре намериха отворен люк недалеч от избраното място. Изведнъж тревогите на Марс и екипа му намаляха с една.
— Не се въодушевявайте прекалено — каза му сержант Шерил, докато тя и Марс навличаха скафандрите заедно с останалите. — Просто ще се натъкнем на затворена херметична врата малко по-навътре. Каквото и да стане, ще се промъкваме бавно до компютърния център.