Скафандрите за тази мисия бяха последен модел с най-авангардните технологии, леки и гъвкави, устойчиви на пробиване, разкъсване и вакуум, самохерметизиращи се (свойството си имаше предел, но ако някой го надхвърлеше, вероятно с него беше свършено и без това), имаха намагнитващи се подметки и толкова добре работеща система за пречистване на въздуха, че запасите от кислород стигаха средно за петнайсет часа. Човек можеше и да се облекчи в скафандъра, също до някакъв предел. Марс разчиташе да не се бавят толкова, че това да се превърне в проблем. В шлемовете имаше системи за пълен запис, всичко видяно и чуто щеше да бъде съхранено.
Групата за тази задача беше малка — Марс и Дженети Хантън, компютърен специалист и историк от флота, който познаваше добре древните компютърни системи като тази в Даласисла, сержант Шерил и редници първи клас Гамис и Лайтън. Никой не очакваше да се доберат до компютърния център при първото излизане от кораба. Преди всичко трябваше да си проправят път към него през всички херметични прегради, които им пречат.
Само че някой по някое време през последните осемстотин години бе свършил почти цялата работа вместо тях.
— Вижте това — посочи Гамис.
Облечените в скафандри хора от групата се бяха струпали около екрана пред редника. По видеопотока на екрана Гамис управляваше сондата, проникнала в техническите сектори зад въздушните шлюзове. Обективите на сондата показваха, че преградите навътре в станцията са били отворени насила, вдигнати или издърпани встрани, а понякога направо разрушени.
— Някой се е настървил да влезе — отбеляза Хантън.
— Или да излезе — допусна Лайтън.
— Докъде можеш да стигнеш? — попита Шерил.
Гамис спря сондата и извлече от паметта триизмерна карта на тази част от Даласисла, която светна до екрана.
— Птичката е тук — посочи той коридор на картата. — А нашата цел е ето там, на около километър и половина. — Гамис пак се зае със сондата и я ускори по коридора. — Сержант, честно казано, след като видях първите прегради, не виждам големи затруднения. Не личи тази част от Даласисла да е била херметизирана, за да не губят въздух.
— Значи станцията е загубила енергийното си захранване, преди въздухът от тази част да се е просмукал навън — предположи Хантън.
— Може би — отговори Гамис, без да откъсва вниманието си от управлението на сондата. Черно-белите гледки на екрана бяха съставени от няколко сигнала в различни честоти на светлината — под, във и над достъпния за човешкото зрение диапазон. — Или е имало повреда. Или се е намесил друг от стотина възможни фактори. Опаа… — Гамис накара сондата да заобиколи носещи се във вакуума парчетии. — Трябваше да включа автоматичния детектор за сблъсък.
— Няма притегляне — обади се Марс.
— Ами как да има? — отвърна Гамис. — Станцията вече не се върти.
— По-скоро гравитацията на планетата я е спряла обърната винаги с едната страна към нея.
— Е, да, сър, ако трябва да навлизаме в такива подробности.
— Няма трупове — намеси се и Шерил.
Гамис изви глава към командира си.
— Какво, сержант?
Тя посочи екрана.
— Вкара сондата на цял километър в станцията, а още не съм видяла никакви трупове.
— Сержант, засега се движим в техническите сектори. Хората отиват там само ако имат работа по основната конструкция на станцията. Аз очаквам повечето трупове да са в самата обитаема зона.
— Въпреки това е необичайно.
— Аз поне съм доволен да не гледам замразени мумии отпреди осем века, докато не се наложи. — Гамис продължи да управлява сондата и накрая я спря пред врата. — Това е. Вашият център на компютърната мрежа в Даласисла. Или поне един от тях. А от нас се иска само да се затътрим там с нашите магнитни подметки.
— Значи донесохме напразно цялата тази техника за отваряне на люкове — каза Шерил.
— Не ми се вярва да е напразно — отговори Гамис. — Това е съвсем малка част от станцията. Други части може и да са затворени херметично. Ще видим тепърва. Но тук ни провървя.
— Радвайте се, докато можете — обади се Хантън. — Когато отидем там, ще проличи дали мога да включа който и да е модул в центъра. Нищо чудно вече да сме си изчерпали късмета.
Марс стигна до извода, че не харесва скафандрите. Носът го засърбя едва ли не в секундата, когато си сложи шлема, и вече три пъти опита неволно да се почеше, но пръстите му се блъскаха в шлема. След последния път изпъшка сърдито и Хантън го чу по радиото.