— Това си е направо смайващо — обади се Гамис.
— В тази система почти няма подвижни части — обясни Хантън, докато сменяше различни менюта на екрана. — Конструирана е от доста устойчиви материали. По промишлени критерии, не по потребителски. Когато строиш космическа станция, преди всичко се стремиш да е здрава, а не лъскава.
— Добре де — промърмори Гамис, — но след осем века…
— Е, адски ни провървя — съгласи се Хантън. — Но този късмет се дължи отчасти и на конструкторите на това нещо. Така, ето ги. — Активира едно меню и се появи таблица на съхранената информация. — Всички локални файлове. Вече ги прехвърлям в моя компютър и мога да ги отворя във виртуална среда.
— Какво имаме тук? — попита сержант Шерил.
— Много неща — увери я Хантън. — Какво искате да видите?
Шерил се обърна към Марс.
— Вие решавате, лорд Марс.
Той поумува.
— Искам да знам кога Даласисла се е лишила от енергия. Това ще ни даде някаква представа какво да очакваме за станциите, попаднали в същото положение.
Хантън кимна.
— Тук има файл с всички случаи, когато някой е влизал в системата.
— Само за това работно място ли?
— Има и такъв, но другият е за целия център. Това май е бил пултът на администратора.
— Значи архивът за работата на центъра е пълен?
— Да, за всички периоди, когато е имало захранване.
— Покажи го.
Хантън отвори файла.
— Хъ… — смънка той след минута.
— Какво видя? — попита Марс.
— Не знам дали ще ми повярвате, ако ви кажа.
— Опитай де.
— Нека го подредя наново, за да е по-лесно за разбиране. — Хантън набра някакви команди и накрая подкани с жест Марс да застане пред екрана. — Просто вкарах данните в таблица. Показва използването на центъра по години. Ето я годината, преди да изчезне струята на Потока. Няколко хиляди случая, защото хората са получавали достъп по всяко време на денонощието, както би трябвало. През годината, когато струята изчезнала, е същото. И през следващата година. Преглеждаме следващите двайсет години — използването на системата става все по-рядко, защото каквито и гадости да са се случвали тук, явно са били твърде сериозни. Двайсет и три години след изчезването на струята всичко спира. Ако сте се питали кога е станало съвсем зле, ето го момента.
— Двайсет и три години не са много — промърмори Шерил.
— Вярно — потвърди Хантън и продължи надолу по таблицата. — Уж всичко е приключило, нали? Да, ама не, защото погледнете какво става петдесет години по-късно.
Посочи няколко случая на достъп до системата.
— Някой още е жив — кимна Марс.
— Не е само един, както изглежда. Да видим нататък. Влизали са в системата през няколко години допреди три века. А после — вижте. За период от двайсет години системата, изглежда, е била използвана непрекъснато. Някой е върнал живота в Даласисла. Или поне в част от нея.
— Временно — вметна Марс.
— Двайсет години доста разтягат смисъла на думата „временно“ — възрази Хантън. — А после се случва същото. Случаите на достъп намаляват и се прекратяват, но този път след седем години.
Марс се взираше в екрана.
— Но не напълно.
— Не напълно — потвърди Хантън. — Включвали са системата през няколко години в продължение на почти триста години. — Той погледна нова част от таблицата. — Тук. И тук. И тук. И така нататък.
— Докога? — не се стърпя Гамис.
— Допреди трийсет години. Тогава е последният път, когато някой е получавал достъп до системите в този център.
— Добре де, как е възможно? — попита Лайтън. — Това място е мъртво като шибано парче скала.
— Изобщо не мога да си представя как е възможно — отговори Хантън. — Само ви казвам какво виждам в този файл. И в тези факти е обяснението защо всичко тук не се е разкапало окончателно. При всяко включване се е задействал диагностичният модул и е премахвал дребните проблеми, които се натрупват с времето. — Той посочи пулта. — Прави същото и в момента.
— Значи в Даласисла има живот — заключи Марс.
— В Даласисла няма — поправи го Хантън. — Лайтън е права. Тук е мъртвило. Които и да са идвали тук, вероятно са си вземали ресурси от хабитата и са си помагали с компютърната система в тази работа. Но вече знаем, че има живи хора в тази част от космоса. Или поне е имало преди трийсет години.
В едното ухо на Марс зазвуча глас. Търсеше го Ройнолд от „Брансид“.
— Марс, чуваш ли ме?
Той се дръпна встрани от Хантън и пулта, понечи да притисне длан към ухото си, за да чува по-добре, и пак се натъкна дразнещо на шлема.