— А третото? — подкани го Марс.
— „Помощ“.
Жителите на Даласисла се оказаха хем ниски, хем дългурести и Марс си обясняваше факта с лошото хранене и слабото притегляне. Долавяше, че стоящата до него доктор Елс копнее да заведе някого от тях в медицинския си сектор, за да го изследва. Не можеше да я упрекне за това, на нейно място сигурно щеше да го обземе същото желание.
Засега обаче най-силно от всичко искаше да ги разбере.
Капитан Лауре се възпротиви на идеята му да отидат без охрана, а и не искаше да рискува живота на всички учени наведнъж. Накрая Марс, Елс, Сийв и редник Лайтън облякоха скафандрите си, влязоха в совалка и изчакаха до въздушен шлюз, докато някой от хората в Даласисла го отвори ръчно. Човекът носеше зле прилягащ скафандър, който и изглеждаше, и наистина беше прастар и кърпен.
Когато четиримата влязоха, той затвори с усилие външния люк и изчака шлюза да се напълни с въздух. Тогава се напъна да отвори вътрешния люк, смъкна скафандъра си и го остави до шлюза. Съществото беше почти голо и с неясен пол, явно си мислеше, че четиримата от „Брансид“ също ще се отърват от скафандрите. Те не направиха това и човекът само сви красноречиво рамене: „Ваша си работа“. Отблъсна се с ходила от пода в слабото притегляне и им махна с ръка да го последват. Те затрополиха след него с магнитните си подметки.
Можеше да се каже и че вътрешността на кораба се разпада, и че изглежда твърде добре след цели осем века. Марс забеляза, че всяка част е допълнително нагласена и приспособена. Корабът беше същинско чудовище на Франкенщайн, очевидно преправян неведнъж с части и елементи от други станции и кораби. Обитателите му се бяха превърнали в лешояди, за да оцелеят толкова дълго.
Четиримата бяха заведени в подобие на столова или такова щеше да бъде предназначението й, ако поне нещо в кораба се доближаваше до обичайното. Завариха там още десетки жители на Даласисла, чиято прилика с водача им се забелязваше веднага.
Те бяха хора, но Марс не бе виждал досега такива хора. Живееха в космоса и космическите кораби по начин, който беше напълно неприсъщ за всички останали във Взаимозависимостта. Милиарди граждани на Взаимозависимостта също живееха в космоса, разбира се. Но техните хабитати се отличаваха с пълноценна гравитация и атмосфера, имаха всичко жизненонеобходимо, а мнозина от тях можеха и да се поглезят. Живееха в космоса, но не му принадлежаха като хората от Даласисла.
„Това е нашето бъдеще“ — мярна се в главата на Марс и той се надяваше, че неволната тръпка, разтърсила тялото му, не пролича през скафандъра.
Водачът им се придвижи към една от групите, друг се обърна към новодошлите и заговори. Марс не успя да разбере нито дума.
— Джил?… — обади се той нерешително, щом човекът млъкна.
— Това е стандартният общ език на Взаимозависимостта — обясни тя. — По-точно, бил е някога. Има промени в гласните.
— Можеш ли да ги разбереш?
— Донякъде. — Тя пристъпи към изправения жител на Даласисла и посочи себе си. — Човек. — Посочи Марс и повтори: — Човек.
Направи същото с Елс и Сийв. Домакинът от Даласисла схвана лесно какво се иска от него и произнесе дума, която може и да беше „човек“, ако някой я запише, пусне отзад напред, произнесе новите звуци, изрече и тях отзад напред и повтори същия процес двайсетина или трийсетина пъти. Сийв продължи играта на думи с различни предмети в залата, за да чуе местните версии на названията им. Накрая и тя каза на техния домакин нещо, което за слуха на Марс нямаше никаква прилика с език.
Човекът отсреща кимна и зачака.
— Чакай, ти какво му каза? — попита Марс.
— Струва ми се, че му казах: „Говори бавно, за нас е трудно да разбираме думите ти“ — обясни Сийв. — Май ще научим скоро дали казах точно това.
Домакинът започна отново много по-бавно и този път Марс почти различаваше подобия на думи, които донякъде разбираше.
— Този е Чуч и той… да, според мен е „той“… е техният капитан, а това наоколо са останките от Даласисла — преведе Сийв и кимна на Чуч да продължи. — Този кораб е бил техният дом през последното столетие. — Тя и Чуч си казаха няколко изречения. — Имали са повече средища, но останалите кораби и хабитати са се разпадали с времето. Той твърди, че са оцелели, като са местили кораба от станция към станция и от кораб към кораб, за да събират каквото им е нужно. — Пак поредица от разменени реплики. — Но вече не могат да правят това.
— Защо?
Тя се заслуша в думите на Чуч.
— Доколкото разбрах, двигателните им системи са съсипани. Имат достатъчно енергия да задвижат кораба, но вече не могат да маневрират. — Сийв млъкна, за да слуша, после продължи: — Имат енергия да захранват някои системи в кораба, но вече няма как да стигнат до хабитати, откъдето да вземат части за поддръжката му. Всичко наоколо се разпада и накрая корабът ще стане необитаем.