— Точно така.
Още по-дълго мълчание.
— Какво им става, по дяволите? — възмути се Гамис.
— Лорд Марс, вие повредихте нашия кораб и не можем да го управляваме — каза Понсуд, когато възстанови връзката. — Лишени сме от основния си източник на енергия, а аварийните ни резерви се изчерпват.
— Разбрах — потвърди Марс. — Освен това сегашната ви траектория завършва точно в плитчината на Потока след… — погледна главния екран, на който Шанвер бе показал услужливо хронометър — … три часа и петдесет и две минути. Моля ви да имате предвид, че ако влезете при сегашното състояние на вашия кораб, без включен генератор на полето, ще престанете да съществувате мигновено.
— Ъъ… да — заекна Понсуд. — Знаем това, но благодаря, че ни напомнихте.
— Няма за какво.
— Лорд Марс, не можехме да не забележим, че въпреки нанесените повреди вие предпочетохте да не ни унищожите.
— Прав сте, капитан Понсуд.
— Лорд Марс, няма как да не си задаваме въпроси за вашите по-нататъшни намерения.
— Е, капитане, отговорът на тези въпроси зависи изцяло от вас.
— Моля да ни обясните.
— Защо унищожихте „Оливиър Брансид“?
— Бяхме наети за тази задача.
— Кой ви нае?
— Не знам. Наеха ни чрез посредници, които не пожелаха да разкрият кой е основният възложител. Аз… ъъ… съм в много тясна бизнес ниша на работа по договор. И често не знам кой ме наема.
— Благодаря ви, капитан Понсуд. Насладете се на небитието.
Марс се озърна към Шанвер, който му кимна и каза:
— Те не могат да ни чуят.
— Значи смятате, че лъже за възложителя си — досети се Шерил.
— Скоро ще научим — предположи Марс.
Пет минути по-късно Понсуд потърси отново Марс, който кимна на Шанвер и връзката се възстанови.
— Слушам ви.
— Лорд Марс, бяхме наети от посредник. Представител на рода Ву.
Марс се начумери.
— Наело ви е имперското семейство?
— Не имперското, а онези Ву, които управляват Дома. Братовчедите на емперо.
— А Ву чии посредници бяха?
— Попитах представителя за това. Имал съм сделки с Ву и преди, затова се свързаха с мен и този път, но никога не са били посредници. Винаги самите те бяха мои клиенти. Техният представител не искаше да ми каже, но аз се заинатих, че иначе няма да се заема със задачата. Работата трябваше да бъде свършена незабавно и Ву всъщност нямаха избор, затова представителят настоя за пълна секретност и чак тогава ми каза: поръчката е от графиня Нахамапитин.
— Но как Нахамапитин са научили за мисията на „Брансид“?
— Графинята научила от рода Ву. А Ву са научили на свой ред от някакъв адмирал. Всеизвестно е, че флотът е в близки отношения с Дома Ву. Нали от тях получава всички кораби и оръжия.
— Не звучи правдоподобно. Родът Ву не е в добри отношения с Нахамапитин.
— Лорд Марс, не съм посветен в отношенията между големите родове. Нямам време да се заслушвам в клюки. Попитахте кой ме нае, аз ви отговорих.
— Така да бъде, но защо графиня Нахамапитин е поискала да нападнете „Брансид“?
— Не е искала — отрече Понсуд и ядосаният Марс щеше да прекрати разговора за втори път, но капитанът на вражеския кораб продължи: — „Брансид“ изобщо не я интересуваше. За нея унищожаването му беше начин да постигне истинската си цел.
— Кой или какво беше тази цел?
Кратка тишина.
— Вие, лорд Марс. Графиня Нахамапитин толкова се беше настървила да ви убие, че ни изпрати да нападнем „Брансид“.
Погледът на Марс се изцъкли слисано. Огледа се — всички останали на мостика на „Оверн“ се бяха вторачили в него.
— Чувате ли ме? — провери Понсуд.
Марс бе мълчал цяла минута.
— Защо? — попита той.
— Не ми казаха причината, само настояха да се уверим непременно, че вие сте мъртъв. Попитах дали това означава, че можем да пощадим екипажа на „Брансид“, ако се съгласят да ви предадат, но отговорът гласеше, че „Брансид“ не бива да се върне в Средоточие, а за мен остава изборът дали да унищожа кораба, или да повредя неговия генератор на полето. Но така бих обрекъл хората в „Брансид“ на бавна смърт от глад или задушаване в тази система. Избрах бързия начин. Изглеждаше по-хуманен. Искам да знаете, лорд Марс, че съпротивата на „Брансид“ беше ожесточена. Нямаше да ни спипате без повредите, които те първи причиниха на кораба ни.
— А хората в Даласисла?
— Какви хора, лорд Марс?
— Жителите на тази система, капитане.
— Сър, не знам за кого говорите. Цялото ми внимание беше насочено към „Брансид“, имах си достатъчно главоболия с него. Да не твърдите, че тук все още има живи хора? След осемстотин години?