Заедно с изчезването на тези две струи се потвърди и явлението „преходни струи“, което Марс и Ройнолд бяха обяснили набързо на Грейланд. Отвори се внезапно струя от Оуекуси към Артибонит, която просъществува една седмица, преди да изчезне също толкова незабелязано. И така беше най-добре, защото нито един кораб на авантюристи не се опита да влезе в тази възникнала за малко плитчина, а полетът между двете системи би трябвало да продължи около пет седмици, тоест доста повече от краткото съществуване на струята.
Още по-мимолетна струя се образува между Край и Нойнкирхен за петнайсет минути. Съответстваща й струя в обратната посока се появи седем минути по-късно и изчезна след още двайсет минути. Подобно на струята между Оуекуси и Артибонит те си останаха незабелязани от обитателите на двете системи. Поне за малко Край, по традиция най-изолираната система във Взаимозависимостта, а напоследък още по-изолирана от обичайното, имаше още един вход и изход. Е, никой не научи за тях, нито пък би могъл да се възползва, което обаче не променяше факта, че ги имаше.
В Стаята на спомените Кардения повика Рашела I, първата Пророчица-емперо, която стоеше безмълвно пред нея в очакване на въпроси.
— Някога имала ли си съмнения? — попита Кардения.
— За какво? — отвърна с въпрос Рашела I.
Кардения се засмя. Разбира се, тъкмо такъв отговор би могла да чуе от Рашела. Кардения вече бе призовавала много пъти спомена за първата емперо, за да обсъжда с нея виденията и как да ги представи най-убедително, за да хване на въдицата ако не благородническото съсловие, поне народните маси, за които поначало бяха предназначени. И във всички разговори прародителката на Кардения никога не бе излъчвала (и в буквалния, и в преносния смисъл, защото изображението й се излъчваше от находчиво разположени източници на светлина в тавана) друго освен безметежна самоувереност.
Впечатлението може би се дължеше отчасти на факта, че стоящата пред Кардения фигура не беше истинската Рашела, а само съчетание от спомени и емоции, съживени от евристично ориентиран изкуствен интелект, който можеше да представи чувствата й в един или друг момент, но не и да ги преживее. Същото важеше и за емоциите на всеки друг от предишните осемдесет и седем емперо, включително нейния баща. Кардения разбираше, че от по-придирчива гледна точка нито един бивш емперо не съществуваше, просто разговаряше с Джии, аватара на Стаята на спомените, който приемаше според желанието й техния облик, както тя сменяше една риза с друга. Но когато Рашела I или Атавио VI заставаха пред нея, можеше лесно да забрави, че не говори с истинската личност.
Но дори да си оставаха само компютърни симулации, дори да липсваха неподправени чувства, въпреки всичко някакъв остатък от личността на всеки емперо се долавяше в разговорите. Някогашните невротични индивиди говореха и отговаряха на въпросите като невротици. Самонадеяните тъпанари проявяваха самонадеяност и тъпота в отговорите си. Смразяващите гнусници — имаше и такива — бяха още по-смразяващи тъкмо заради липсата на емоции.
Рашела I не се държеше смразяващо, самонадеяно или невротично. Тя си беше… Рашела. Уверена. С онази увереност, която Кардения изиграваше все по-майсторски пред околните, но тепърва й предстоеше да постигне.
Емперо Грейланд обмисли отговора, който чу от емперо Рашела I.
— Добре, имала ли си съмнения за каквото и да било?
— Разбира се. Само някой социопат изобщо не се съмнява, а аз не бях социопат приживе.
— Сега, да не би да си?
— Ако доведеш психиатър тук и поискаш мнението му на специалист, вероятно би ме обявил за социопат. Тъй като понастоящем съм лишена напълно от способността да съпреживявам, макар че мога да имитирам съпричастие. Значи съм типичен случай на социопат, както ги описват в учебниците. И определено не изпитвам никакви съмнения.
— Но приживе си се съмнявала.
— Да, много пъти. В целия диапазон от незначителни и банални съмнения за хора, предмети и случки до всеобхватни, екзистенциални съмнения, например ще успеем ли в основаването на Взаимозависимостта.
— А защо се съмняваше?
— Ако оставим настрана особеностите на собствената ми личност, защото имаше причини да се съмнявам. Причините за тревогите ми се кореняха в несъвършенството на нашите планове, във вероятността да възникне нещо непредвидено, което може да промени хода на събитията.
— И твоите съмнения основателни ли бяха?