— Понякога.
— Как постъпваше в тези случаи?
— Обмисляхме нови планове колкото можехме по-добре и ги осъществявахме.
— Импровизирали сте.
— Да. Единственото ни предимство, за което аз имам принос в целия замисъл, беше убеждението, че планът не е важен. Важна беше единствено нашата цел и бяхме готови да я постигнем според възможностите, които ни се открият. Ако това означаваше да променяме плановете си, понякога насред осъществяването им, правехме го.
— Ти като че се гордееш с това.
— Гордеех се.
— Не, казвам, че се гордееш сега. Ти — симулацията.
— Аз — не, но Рашела се гордееше. И е логично да проявя тази гордост в разговора с тебе. Затова станах емперо. Нека да е ясно, че поначало ми беше отредено да стана емперо — в рода Ву се разбраха отрано, че имат нужда от свой представител, който ще уравновесява добре държавническата и църковната роля. Иначе казано, от полезен за тях актьор и в двете роли. Но аз бях нещо повече от тяхно лице пред света, защото им напомнях непрекъснато, че планът не е важен сам по себе си. И затова успяхме.
— Съмняваше ли се, че твоите пророчества ще свършат работа?
— Понякога. Случваше се от нещо, което бяхме обмислили помежду си, да няма никаква полза, когато го представим пред света, тогава се налагаше да извъртам или дори да се откажа напълно от него. Вече съм ти казвала, че тези пророчества бяха по-скоро посочване на цел, а не предсказания. Едва след като се потрудихме да ги сбъднем, те започнаха да изглеждат неизбежни. А ние се потрудихме упорито за осъществяването им.
— Съчиняването на пророчества и успешното им внушаване се оказа много по-тежка работа, отколкото очаквах — призна Кардения.
— Да, тежка работа е — съгласи се Рашела. — Аз престанах да ги използвам още при първата възможност. Знам, че никой от другите емперо преди тебе не е прибягвал до тях, защото не е имало смисъл. Вече са били емперо, значи почти цялата тежка работа по укрепването на властта е била свършена преди тях. Оставало им е само да поддържат основите на тази власт. А ние се погрижихме това да бъде лесно чрез средствата, с които разполага държавата.
— Значи казваш, че не биваше да се занимавам с пророчества.
— Не съм го казала.
— Защото всъщност не си човек и този проблем не те интересува извън разговора с мен.
— Отчасти затова. Но твоето царуване се различава от царуването на всеки твой предшественик, включително и от моето. Аз се трудих упорито за създаването на Взаимозависимостта, но тогава още не бях емперо. А когато станах емперо, за мен критичният период, тоест основаването на Взаимозависимостта, приключи до голяма степен. Домът Ву успя. А твоят критичен период е разпадането на Взаимозависимостта. Трябва да подготвиш населените от хора системи за живот в изолация. Разполагаш със средствата на държавната власт, но е почти сигурно, че те няма да бъдат достатъчни. И се налага да използваш също средствата на църковната власт. Затова бяха подготвени. Заложих ги, за да ги употребиш. Не конкретно ти. А който и да е емперо, попаднал в твоето положение.
Кардения я изгледа с присвити очи.
— Предвидила си изчезването на Потока?
— Не. Никога не съм разбирала същината на Потока. Все ми изглеждаше като мъчна математика, а аз си имах хора, които да се занимават с нея. Предвидих обаче, че може да настъпи период, когато някой емперо ще се нуждае от нещо повече, освен поста си. И че би се наложило да поеме и ролята на пророк. Ти си втората пророчица-емперо.
Кардения трепна.
— О, аз не се наричам така.
— Не виждам причина да не го правиш.
— Защото е малко… нагло. И не мисля, че подобава сама да си присвоявам такава титла. Според мен първо околните трябва да ми я дадат.
— Мога да те уверя, че грешиш от гледна точка на маркетинга. Ако искаш хората да те назовават с тази титла, трябва първо ти да се назовеш с нея. Или поне да внушиш тази идея чрез своите пропагандисти.
— Сега ги наричаме министерство по връзките с медиите.
— Все едно. Възложи им да се заемат с разпространението на идеята. Ще ти бъде по-полезно, отколкото си представяш.
— Съмнявам се — отвърна Кардения.
— Аз се занимавах с маркетинг. Знам.
— Не за това говоря. Имам по-всеобхватни съмнения. За всичко.
— То се знае. Нали си човек.
— Радвам се, че забеляза.
— Мога да се досетя, че в момента се надяваш да чуеш някакъв мъдър съвет от мен.
— Когато го казваш така, въздействието на съвета не е същото, да знаеш.
— Ще запомня това, за да прозвучи по-естествено следващия път.