— Ако позволите да попитам, как възнамерявате да го използвате?
— За информацията ли питате? Засега никак. — Грейланд забеляза изражението на Кива и добави: — Но ви обещавам, лейди Кива, че нищо направено от вас няма да бъде пропиляно. Ще го използвам. И то както трябва.
— Тогава да се заемаме с работата. — Кива извади лист от купчината. — И да започнем с това.
— Какво е то?
— Тайните банкови сметки на Надаш Нахамапитин. Сметките, които тя изобщо не е очаквала някой някога да открие. Много са интересни.
— Защо?
— Защото само преди дванайсет часа, Ваше величество, някой прехвърляше пари от тях.
20
— Готови ли сме? — попита Дженети Хантън, докато оглеждаше мостика на „Оверн“.
На кораба му предстоеше да излезе през плитчината на Потока в системата на Средоточие.
Ако ги причакваха в засада, щяха да ги ударят още в мига, когато корабът се появи в обикновеното пространство-време. Корабите излизаха от Потока без никаква инерция, „Оверн“ щеше просто да увисне в космоса — неподвижна мишена за всякакви ракети, лъчеви оръжия или груби думи, отправени към него. Планът на Марс да изпратят първо сонда със заблуждаващо съобщение бе изпълнен, но не можеха да знаят предварително дали е имало някаква полза. Импровизираният екипаж щеше да научи след малко.
— Подготвил съм моя комплекс лъчеви оръжия за стрелба по всичко, което се движи — увери ги Шанвер.
Хантън кимна.
— Аз ще следя за всякакви заплахи.
— Благодаря ви, доктор Хантън — отвърна Шанвер. — Търсете преди всичко доближаващи ни ракети.
Марс си мислеше, че Шанвер се държи много благо. Той беше и компютър, и на практика самият кораб. Нуждаеше се от човек, който да го уведомява за летящи към тях обекти, колкото заел се да майстори нещо баща се нуждае от току-що проходило дете да му подава инструментите. Но Шанвер разбираше, че Хантън иска да прави нещо в момента, и беше готов да му угоди.
Това подтикна отново Марс да се запита кой и какъв е бил Шанвер по времето, преди да се превърне в компютър и кораб. През осемте дни в Потока виртуалният човек беше свадливо уклончив при такива въпроси и предпочиташе да отклонява вниманието на Марс към разговори за Взаимозависимостта. За Шанвер тази тема си оставаше безкрайно увлекателна, а и чувството за справедливост напомняше на Марс, че той и спътниците му по неволя на практика мобилизираха Шанвер и кораба му в бойния флот, затова се стараеше да сподели с виртуалния си приятел колкото можеше повече информация.
Ако се съдеше по малкото подробности, които успя да изкопчи от Шанвер за личната му история, той е бил много богат, но оставаше неясно дали сам е натрупал това състояние, или го е наследил от семейството си. Един ден той и около двеста от най-близките му приятели решили да потеглят на увеселително пътешествие с „Оверн“, като вземат голяма част от своите пари и вещи. Напуснали обаче неочаквано и доста припряно родния свят на Шанвер през Потока и накрая се озовали в системата Даласисла без шанс да се завърнат.
— Значи сте били бежанци — предположи Марс.
— Предпочитахме да се смятаме за временни преселници — уточни Шанвер. — Имахме твърдо намерение да се върнем някой ден, но се намеси физиката.
— Изчезнала е струята, през която сте стигнали до Даласисла.
— Да. — Шанвер се намръщи, с което за пореден път напомни на Марс колко добре наподобяваше тази симулация истински човек. — Лорд Марс, в онези дни щяхте да ни бъдете много полезен. Вие като че разбирате тези проблеми по-добре от всеки друг мой познат.
— И друга ги разбираше не по-зле от мен.
— Да, казахте ми… Лорд Марс, много съжалявам за смъртта на вашата приятелка доктор Ройнолд. Разбирам, че ви е мъчно за нея. И за целия екипаж на „Брансид“.
Марс кимна.
— А на вас, мосю Шанвер? Мъчно ли ви е за хората, които ви придружиха в това пътешествие?
— То се знае, но оттогава мина много време.
— Не и за вас. Нали сте проспали последните триста години.
— Да, предимно. Мъничка част от моя мозък се будеше от време на време, за да проверява и да поддържа кораба. Виртуално съответствие на кратко събуждане, за да си почешете носа, ако ви сърби, и веднага да заспите отново.
— Все пак сте спали.
— Да. Трябва да знаете, лорд Марс, че когато реших да заспя, моите спътници ме бяха напуснали. С най-добри взаимни чувства, защото измислиха как да съживят Даласисла и да поканят там малцината все още живи обитатели на системата. Напуснаха ме, защото вече имаха по-добро място, а аз се радвах за тях.