— Как са успели? Питам за възстановяването на Даласисла. Хабитатът е бил мъртъв от векове.
Шанвер завъртя глава.
— Не мъртъв, лорд Марс. Безжизнен. Каквото и бедствие да бе сполетяло хабитата, проблемът не е бил в самата конструкция. О, да, имаше, повреди, освен това беше разграбен по времето, когато го намерихме. И когато казвам, че моите хора възстановиха Даласисла, трябва да разберете, че далеч не постигнаха състоянието по време на разцвета му. Все пак условията бяха достатъчно добри, за да се настанят там и моят екипаж, и онези около хиляда души от Даласисла, които още обитаваха системата в по-малки станции и кораби.
— Смайващо е, че още е имало хора. Да оцелеят толкова дълго в изолация…
— Да, забележително. Но и потискащо, не сте ли съгласен, лорд Марс? Някога в Даласисла е имало милиони, живели са в охолство и уют, а накрая са останали малцина, вкопчили се с нокти в ръба над пропастта, както гласи древната поговорка. И то не защото са били откъснати от останалата вселена, а защото в първите критични години след попадането в изолация са загубили колективния си разсъдък. Или поне достатъчно от тях са го загубили, за да отделят другите от скъпоценното си време за тях, вместо да се справят с неотложните проблеми.
— И хората могат да се превърнат в проблем — съгласи се Марс. — Но вашият екипаж като че не е имал такива затруднения.
— Поне отначало — каза Шанвер. — Но от вас научих, че Даласисла е била обитаема само няколко десетилетия. Какъвто и хаос да е сполетял хората в Даласисла, повторил се е и при тях.
— Вие вече спяхте ли по онова време?
— Да. Останах буден колкото да се убедя, че са възстановили жизнената среда в хабитата, после се приспах.
— Кога… — Марс посочи проекцията на Шанвер… — извършихте тази промяна със себе си?
— Почти незабавно след пристигането ни тук. Когато тръгнахме, лорд Марс, аз вече умирах. Често се шегувах, че приличам на Мойсей. Изведох своя народ от Египет и му показах обетованата земя, но самият аз не можех да отида там. Казваха ми, че се държа прекалено мелодраматично, и бяха прави. Обичам да има малко мелодрама в живота. А и не се тревожех излишно. Знаех, че когато моето тяло умре, мога да разчитам на това. Така мислите за смъртта не бяха толкова тягостни.
— Изумително.
— Това е изключително стара технология — каза Шанвер. — В нея бяха внесени някои подобрения, но в основата си тя е на много векове. А по вашата реакция личи, че никакво нейно съответствие не е широко разпространено във Взаимозависимостта.
— Нямаме нищо подобно.
— Е, тя е и много скъпа, пък и трудна за поддържане. За да я има, човек трябва да я иска на всяка цена. Аз я исках и я взех със себе си, като я вградих в кораба.
— Харесва ли ви да сте кораб?
— Общо взето, животът ми е много приятен. Липсват ми някои телесни удоволствия, като храната и секса. Понякога споря сам със себе си за кое копнея повече. В момента храната е на първо място. Но най-много ми харесва, че още съм жив.
— Но въпреки това сте заспали.
— Ами така беше най-практично. Взех решението, защото разчитах, че някой ден струите на Потока, които ни принудиха да останем в Даласисла, може да се появят отново, а който е оцелял от моя екипаж, ще поиска да провери дали условията у дома не са станали по-благоприятни за нас. Или че може да се появят други хора, а ако по някаква причина не са настроени дружелюбно, добре е наблизо да има въоръжен кораб. Представях си това да се случи за двайсетина-трийсетина години, а не след три века.
— Бихте могли да се събудите сам.
— Наслаждавах се на съня. Все не ми стигаше приживе. Мисля, че вече почти наваксах недоспиването.
— В Даласисла… говоря за сегашните й обитатели… пазят спомена как вие и вашият екипаж сте казали, че ще дойдат и други хора. Това е една от причините да не се изненадат много, когато ние пристигнахме. Превърнало се е едва ли не в пророчество за тях.
— Не бих казал, че сме се старали да прозвучи така — отвърна Шанвер. — Според мен просто изтъкнахме, че е възможно да се появят още хора, ако струята на Потока се отвори някога. Лорд Марс, времето има странното свойство да изкривява спомените. Но и вие сте се появили тъкмо когато са имали нужда от вас. Помогнахте им да спечелят още много време с вашите дарове.
— Съсипан космически кораб и две совалки, чиято енергия ще се изчерпи скоро — уточни Марс.
— А може и да не се случи скоро, защото хората в Даласисла са невероятно изобретателни. Никой не може да се мери с тях по умението да използва и приспособява каквото има подръка. Нямаше съмнение в това по мое време, явно са останали такива до днес. И дори вашето пристигане да не е било предопределено от някое божество, появили сте се в такъв момент и сте им дали толкова нови средства да се борят за оцеляването си, че това е изглеждало като същинско чудо в техните очи. Значи „пророчеството“ се е оказало вярно за тях. Или поне приблизително вярно, което е достатъчно за едно пророчество, ако мога да се позова на своя опит.