Всички „големи пачки“, брилянти, гуляи, особено жените — всичко това е акт на самоутвърждаване, лъжата тук не се смята за грях. И макар вместо грандиозен гуляй в тайната квартира да е имало само изпросена на вересия скромна халба бира в Лятната градина — лъжите са неудържими.
Разказвачът вече е „проверен“ и може да лъже колкото му душа иска.
Чуждите, чути в някой етапен затвор подвизи, се присвояват от вдъхновения лъжльо и слушателите, на свой ред сгъстили боите, представят чуждото приключение за свое собствено.
Така се гради криминалната романтика.
На младежа, който често пъти е дори хлапе, му се взима акълът. Възхищава се на живите герои, иска да им подражава. Служи им като момче за всичко, гледа ги в устата, дебне усмивките им, нащрек е за всяка дума. Впрочем в затвора такова момче дори няма с кого да общува освен с апашите, понеже крадците на държавни пари и нарушителите на селските закони избягват младите апашори, които са потенциални рецидивисти.
В това фукливо възвеличаване на собствената личност несъмнено се крие известен естетически смисъл от сферата на художествената литература. Ако художествената проза на апаша е „романът“, това устно произведение, то подобни разговори са вид устен мемоар. Тук не се обсъждат технически въпроси на апашките операции, а вдъхновено се разправя как „Колка Смеха видя сметката на балъка“, как „Катка Свивачката завъртяла главата на прокурора“ — с една дума, това са спомени по време на почивка.
Разлагащото им значение е огромно.