Али и Глинис се разбираха и без думи. Свързваха ги много общи неща — фатализмът, суеверието, мистицизмът. Избраха за сбогуване най-тихото и спокойно място в Уиндзор. Във вътрешната градина ароматът на цветята изпълваше въздуха, водата във фонтана ромолеше с тихи звуци, а слънчевият часовник бе заспал нощния си сън. Пръстите им се сплетоха, а устните им мълвяха странни любовни слова, тайнствени като душите им.
На разсъмване си размениха талисмани. Али й даде полупрозрачно парче кехлибар, изпъстрено с безброй тъмни нишки и слънчеви лъчи, оковани в златистите дълбини на минерала. За арабите кехлибарът от векове беше скъпоценност с вълшебни свойства, чиято чувствена мекота стопля при допир, и Глинис знаеше, че обожателят й ще се зарадва да разбере, че тя винаги ще го носи до гърдите си.
Глинис подари на Али амулет от кована мед, покрит с брилянти. За прислужницата и за арабина това бе символ за вечното сливане на съдбите им.
Робер де Бошан знаеше, че непременно трябва да разговаря с принц Лайънъл преди началото на пиршеството, преди принцът да се е напил.
— Тази кампания може да се проточи с години. Докато кралят и принц Едуард воюват във Франция, за вас се открива златна възможност да поемете управлението на кралството, да свалите тежестите на властта от раменете на майка ви и да спечелите поддръжката на Съвета. Не забравяйте нито за миг, че ако нещо се случи с баща ви и брат ви, вие ще наследите трона.
Лайънъл се ухили до уши, сграбчи го за ръката и силно я раздруса.
— Какви са шансовете? — настойчиво попита той.
Робер потисна желанието си да го повали на пода.
Този принц беше такова безмозъчно животно! Но в същия миг си каза, че ако Лайънъл бе по-умен, нямаше да се остави да го манипулира.
— Шансовете са много добри. — Робер бе твърде предпазлив, за да му каже открито, че ще направи всичко необходимо, за да качи Лайънъл на английския престол. — Бих казал, че шансовете определено са във ваша полза.
Принц Лайънъл изведнъж стана сериозен.
— На наша страна са някои от най-влиятелните благородници, в това число преданите на кралицата и разбира се, хората на Уорик. Уигс и неговите рицари от Холънд и младият Уилям де Монтегю вероятно също ще ни подкрепят. Ала не трябва да забравяме, че Хенри Ланкастър ще подкрепи брат ви Джон Гонт.
— Ланкастър вече не е млад и може да загине във войната.
— Тази война ще промени много неща в двора. Трябва да сте готов за това, Ваше Височество.
Когато излезе от апартамента на принца, Робер разтърка врата си. По дяволите, цялото тяло го болеше. Трябва да се наспи добре, за да не падне утре от коня. Хората му вече бяха на път към крайбрежието и той трябваше да ги последва рано сутринта.
Сбогуването с Бриана остави за накрая. Тя му бе казала, че няма да му принадлежи, преди да се оженят. Бе приготвил специален подарък за раздялата. Когато влезе в стаята й, Джоан бе с нея.
Очите на Бриана се разшириха от изненада, като видя, че той не куца.
— Робер, нима си оздравял?
— Да, изглежда придворният лекар е сгрешил. Сега кракът ми се нуждае от повече раздвижване. Съдбата е благосклонна към мен. Ще предвождам рицарите от графство Кларънс в кампанията във Франция.
Бриана изпитателно се вгледа в лицето му. Нима я бе излъгал за крака си? Не, не биваше да го обвинява несправедливо. Той бе толкова храбър и безстрашен рицар.
Джоан тръгна към вратата.
— Ще ви оставя да се сбогувате насаме.
— Не е необходимо да си тръгвате, лейди Кент. Исках само да подаря на раздяла тези бои и четки за рисуване на моята дама. Когато рисуваш с тях, спомняй си за мен, Бриана — рече той и галантно поднесе ръката й към устните си.
Сърцето й се изпълни с безкрайна нежност към него. Той наистина бе най-благородният рицар в кралството. Трябваше да е благодарна на съдбата, че ще има такъв съпруг. Щастието й щеше да бъде пълно, ако никога не бе срещала Кристиан Хоуксблъд.
Повдигна се на пръсти, за да го целуне.
— Бог да те пази, Робер — с цялото си сърце прошепна тя.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Крал Едуард III започна кампанията във Франция с масирано нападение. Двадесетхилядната армия бе превозена с повече от двеста кораба. Всеки от корабите пресече по няколко пъти Ламанша в двете посоки, защото воините се нуждаеха от коне, амуниции и каруци с храна.
Всички предводители, рицари и благородници имаха стоманени шлемове, стоманени ризници с дълги ръкави, които стигаха до коленете, тежки колани, на които окачваха меч, кинжал и боздуган. Воините се предпазваха с издължени щитове с остри ръбове, които им служеха като оръжия.