Това бе цената, която трябваше да заплатят заради мудното напредване през Нормандия — английската армия не пропускаше да оплячкоса нито един френски град, нито дори най-малкото селце. Кралят и Уорик знаеха за тази опасност. Всички пътища пред тях бяха почернели от отстъпващите френски войски. Британските пълководци принуждаваха тежковъоръжените войници да напредват с максимално възможната скорост през Нормандия, дори успяха да изминат сто километра за четири денонощия. Но най-трудното тепърва предстоеше.
Широката река Сома, с мочурища и тресавища от двата си бряга, можеше да отчае и най-смелите бойци. Кралят заповяда на двама от неговите маршали да поведат войските си напред, за да осигурят преминаването на основната част от армията през реката. Уорик взе двамата си сина, но не пропусна да уточни, че всички рицари трябва да се подчиняват на Кристиан Хоуксблъд, защото никой не познаваше по-добре от него коварния терен.
Завариха всички мостове разрушени, а бродовете — охранявани от пикардийски стрелци. Хората на д’Аркур се опитаха на два пъти да се прехвърлят през бродовете, но не успяха. Тогава Уорик изпрати сина си Робер начело на рицарите от херцогството Кларънс, но и те не успяха да преодолеят упоритата съпротива на пикардийците. Хоуксблъд непременно искаше да изпробва бойното си щастие, ала Уорик реши сам да поведе бойците. Но се натъкнаха на безброй непредвидени пречки — десетки коне затънаха в блатата край Сома и опитът за преминаване на голямата река се провали. Когато ги настигна крал Едуард III с ядрото на армията, гневът му нямаше граници, след като му съобщиха, че все още не е осигурено предмостие на другия бряг на Сома.
Хоуксблъд и оръженосците му се прибраха в походната си палатка. Пади и Али отлично разбираха, че господарят им се нуждае от почивка, може би дори от сеанс на медитация, преди да изпадне в едно от онези странни негови състояния, подобни на транс, когато го спохождаха свръхестествени видения. Кристиан легна по гръб на пода, а Али запали кандилото и посипа тамяна. Хоуксблъд напрегна докрай волята си, за да изтласка от съзнанието всички ненужни подробности. След това постепенно преодоля задръжките, причинявани от страха, времето, пространството, докато накрая останаха само възприятията за основните три елемента на природата — въздуха, земята и водата. Това бе състоянието на духа, обещаващо чудеса: непознатото ставаше познато, далечното — близко, невъзможното — възможно.
Когато Хоуксблъд излезе от хипнотичното си състояние, видя, че до него стоеше принц Едуард.
— Къде е кралят?
— Отново свиква Военния съвет. Дойдох да те заведа при него.
В очите на Черния принц се четеше безмълвният въпрос, но принцът и Хоуксблъд бяха толкова близки приятели, че никой не разпитваше другия. Преди да влязат в кралската палатка, отвън дочуха разгорещени гласове. Затрудненото положение на английската армия бе опънало докрай нервите на пълководците.
— Ваше Величество — заговори Хоуксблъд, — успях да узная, че френската кавалерия вече е стигнала в Амиен и продължава по пътя към Абевил. Армията на Филип Валоа се движи успоредно с нашата. Няма да бъде преувеличение, ако кажа, че тяхната войска е поне четири пъти по-многочислена от нашата.
Избухна буря от протести. В повечето от гласовете се долавяше страх. Крал Едуард се приближи до картата и гневно извика:
— Проклет да е Филип Валоа! Решил е да ни притисне в триъгълника между неговата армия, непроходимата долина на Сома и Ламанша.
— Трябва да прекосим обратно Ламанша — обади се Робер де Бошан.
Принц Едуард го погледна с такова презрение, че Робер де Бошан едва се сдържа да не извади меча си.
— Ние вече сме изпратили заповед до флотата да се приближи към френския бряг в нашата провинция Понтио и да навлезе в устието на Сома, ала вероятно все още не са я получили.
Д’Аркур безпомощно сведе глава, измъчван от угризението, че е вкарал английската армия в капан.
Робер де Бошан, заобиколен от двама от рицарите на принц Лайънъл, хапливо процеди:
— Откъде този арабин е научил всичко това?
— Как да сме сигурни, че не е предател? — извика един от рицарите.
Това бе най-тежкото обвинение, което един рицар можеше да отправи към друг. Всички обърнаха погледи към Хоуксблъд. В очите им се четеше подозрение. Кристиан впи поглед в лицето на баща си.
— Получих тези сведения от един пленник — излъга той. — Бяха необходими само малко изтезания и той каза всичко, което знаеше. Каза ни още, че близо до устието на Сома има удобен брод.