Французите бяха завзели манастира „Свети Петър“ в Абевил. Всички съюзници на Филип — кралят на Бохемия, германските князе и наемници, Шарл Люксембургски, крал Джейм от Майорка, херцогът на Лорейн и граф Фландърски — го придружавали с войските си. Крал Едуард III, заобиколен от предводителите на армията си, слушаше, без да трепне.
Маршал д’Аркур погледна към пътеката, която водеше към морето. Според него армията трябваше да се приближи до морския бряг. Повечето от благородниците се противопоставиха на плана му. Уорик и Хоуксблъд се спогледаха многозначително.
— Това са земите на моята майка надменно заяви Едуард III. — Повече няма да отстъпваме. Ще ги чакаме тук.
Настъпи тягостна тишина. Кралят неочаквано се засмя.
— Нима вярвате, че Филип ще успее да изхрани своята стохилядна армия в тази глуха местност? Нима не допускате, че ще възникнат разногласия между предводителите им, които са от толкова различни държави? Едва ли може да се очаква, че французите, германците, венедите и генуезците ще мислят еднакво.
Веселото настроение на краля повдигна духа на всички.
— Осмелявам се да предположа, че Филип ще прекара безсънна нощ в манастира. Пък и как ще може да спи спокойно, като на съвестта му тежат твърде много грехове?
Уорик заповяда да издигнат преграда от дървета между каруците. Оръженосците се заеха трескаво да подготвят оръжията на рицарите. Повечето от мъжете се страхуваха, че ще бъдат уловени като плъхове в капан. А когато заваля проливен дъжд, добавиха, че ще бъдат „мокри плъхове“ в капан.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Женската половина от обитателите на Уиндзор с трепет очакваше вестите за смелите английски воини, които преди повече от месец бяха отплавали към бреговете на Франция. Ежедневието се влачеше скучно и вяло, дворецът бе притихнал след заминаването на стотиците мъже, часовете се нижеха мудно, а привечер, заедно със спускането на мрака, в душите се прокрадваше смътна тревога за бащите, синовете, братята, съпрузите и любовниците, които може би в този час се сражаваха в равнините на Франция.
Засега вестите, които кралица Филипа и принц Лайънъл през ден получаваха отвъд Ламанша, бяха добри. Заграбената плячка от Франция без забавяне се прехвърляше в Англия — десетки малки кораби кръстосваха канала в двете посоки. Сред свитата на Нейно Величество цареше оптимизъм и дори открито се говореше за преместване на двора в Бордо — разбира се, след като крал Едуард III се справи с онзи надут френски крал Филип Валоа.
Бриана се наслаждаваше на свободата си — не помнеше да е била тъй безгрижна от деня, в който против волята си бе сгодена за сина на Уорик. Придворните дами в Уиндзор почти всеки следобед посвещаваха по два-три часа на лова със соколи. Когато успееше незабелязано да се измъкне от зорките погледи на дамите от свитата на принцеса Изабел, Бриана пришпорваше коня си и препускаше през облятата от слънцето красива долина на Темза.
Струваше й се безсърдечно да се чувства толкова щастлива и безгрижна, когато нейните мъже воюваха във Франция. Сепна се при думата „мъже“ и веднага си каза, че трябва да мисли само за един. Но защо изпитваше угризения? Войната е естествено занимание за мъжете. Те прекарват целия си живот в подготовка, разговори и мечти за битки, кръвопролития, рицарски подвизи. За мъжа рицарската чест е по-важна от съпружеския живот. Много от тях се държат по-добре с конете си, отколкото с жените си! Белезите по лицата и телата им са символ на доблест, гордеят се с мъжката си сила и воинските си умения, а когато няма войни, се бият на турнири.
Докато яздеше, вятърът разроши косата й и тя се разпиля по раменете й. Дългите и разкошни къдрици покриха гърба на кобилата. Когато се омъжи, косата й ще бъде скрита под полупрозрачен воал и ще може да я разпуска само в спалнята си.
Внезапно в съзнанието й нахлу незабравимият спомен за мига когато Кристиан разресваше косите й. Затвори очи и се опита да прогони видението. Когато отново ги отвори, небето пред очите й бе изпъстрено с тъмни облаци. Тази нощ щеше да има лятна буря.
Нощта…
Опита се да не мисли за нощта.