Робер де Бошан и сър Джон Холънд се измъкнаха от мястото на битката и препуснаха към краля.
— Принцът на Уелс е обкръжен, Ваше Величество. — Робер де Бошан се надяваше, че той е мъртъв, но ако се престореше, че търси помощ за принц Едуард, никой нямаше да го заподозре, че е виновен за смъртта му.
Кралят погледна към сина на Уорик, който заедно с неговия син бе удостоен с рицарско звание. Гърлото му се сви от страх. Нима съдбата бе отредила в този ден да загине неговият син, а да бъде пощаден синът на Уорик?
— Ранен ли е? — попита кралят.
— Не зная, Ваше Величество — отвърна Робер де Бошан.
Джон Холънд бе успял да забележи как Робер бе ударил с меча си коня на принц Едуард, но благоразумно предпочете да си замълчи.
Крал Едуард бе готов да забие шпори в коня си и да се спусне към мястото, където бе паднал синът му, ала в този миг си спомни за обещанието, което му бе дал. Не искаше войниците да говорят, че без помощта на баща си принцът би загинал.
— Искам той сам да заслужи рицарските си шпори. Ти също имаш възможност да заслужиш своите. Върни се при него и му помогни!
Едуард III се гордееше с младите и смели рицари.
Хоуксблъд с ужас видя, че от тялото на Едуард бликна кръв. Едва не политна от облекчение, когато разбра, че това е кръвта на смъртно ранения кон. Принцът бе все още замаян от удара при падане, но бавно се изправи на крака. Лявото му рамо бе изкълчено, но той не обърна внимание на болката. Джон Шандо препусна към него, водейки нов кон. Същото стори и Пади за господаря си. Двамата рицари в черни доспехи възседнаха конете си и се понесоха срещу врага. В съзнанието на Кристиан Хоуксблъд изплува споменът от турнира, когато принц Лайънъл уби коня на съперника си. Нямаше доказателство, че Робер е постъпил по същия начин и е промушил коня на принц Едуард. Обаче шестото чувство му подсказваше, че подозрението му не е лишено от основание. Но реши, че ще мисли за това, когато свърши битката.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
На двадесет и пети август Джоан едва не обезумя. Сутринта, когато се събуди, бързо пресметна дните от последното си месечно кръвотечение и разбра, че поредният й цикъл закъснява с почти два месеца. От пет години никога не й се бе случвало подобно отклонение, въпреки че за пръв път бе получила менструация още на дванадесетгодишна възраст. Не се съмняваше, че е забременяла. Въпросът бе какво да прави оттук нататък. Нищо не можеше да подлуди по-силно дейна натура като нея, както бездействието и неизвестността.
Тревогите си можеше да сподели само с един човек на този свят, но нейният любим Едуард бе отвъд Ламанша и се сражаваше някъде във Франция. Мислите й летяха като птици към него над морската шир, молеха го да се върне ден по-скоро, молеха да й изпрати съвет какво да прави в тази непоносима безизходица. Ако се опита да му изпрати писмо, само ще влоши положението. Внезапно изтръпна от ужас, уплашена за съдбата на любимия. Ами ако е мъртъв? Тази мисъл бе най-непоносима за Джоан. Ако той не се върне, и тя няма да иска да живее. Мисълта за смъртта я ужаси. Ако Едуард е загинал, това ще реши проблема й. Ще се самоубие заедно с детето, което носеше под сърцето си!
Джоан се сви в леглото си и се разтресе в ридания. Когато се изтощи от плач, започна пламенно да се моли. Скочи от леглото и изтри сълзите от лицето си. Може би Бог ще я чуе по-добре, ако отиде в параклиса на Уиндзор? Сграбчи първата наметка, която й попадна пред очите. За пръв път не се замисли дали цветът й подхожда на пребледнялото й лице или на цвета на прелестната й рокля.
За своя изненада в параклиса завари кралица Филипа и половината от придворните дами. Засрами се заради недостойните си страхове, когато научи от жената, застанала до входа на храма, че те идвали всеки ден, за да се молят Богу за победата на Англия и за оцеляването на крал Едуард, на Уелския принц и на всички храбри воини, заминали с тях на смъртен бой. За пръв път в живота си Джоан изслуша литургията до края, но се закле в душата си, че няма да е за последен път.
Страните й запламтяха, когато си помисли какво я очаква, ако разкрият тайната й. Жените са тъй жестоки, особено тези, които не се радват на ласките на някой мъж. Клюкарките ще заекват от злорадство… И без това в двора вече се носеше славата и като вятърничава флиртаджийка — трябваше да признае, че има истина в тези приказки, — но всичко досега бледнееше пред потоците от кал и злостни сплетни, с които щяха да я залеят, ако тези лисици подушат, че е бременна от Уелския принц. Щяха да се нахвърлят върху нея като глутница бесни кучета, за да я разкъсат на парчета.