И двамата имаха рани по лицата и телата си. Принцът с любопитство наблюдаваше как Али слага захар върху раните на господаря си.
— Захарта заличава белезите, но може би вие, Ваше Височество, искате вашите да останат.
— О, не, Али. Моята любима е много чувствителна. Не искам да я плаша. Така че сложи захар и върху моите рани.
Двамата рицари се увиха в плащовете си и легнаха на коравата земя, за да отдъхнат. За тях това бе невероятен ден. Принц Едуард знаеше, че няма да го забрави до края на живота си. Преди битката очакването и страхът караха кръвта му да бушува във вените. Във вихъра на битката той забрави за всичко. Когато конят се строполи под него, младият мъж осъзна колко близко е до смъртта. Само след миг можеше да бъде мъртъв, ала се изправи и продължи да се бие въпреки смъртната болка в рамото. Бе оживял благодарение на годините на обучение и дисциплина. Душата му се изпълни със сила, която прогони страха и умората.
Бе продължил да върти меча, макар ръката му да бе изтръпнала от болка. Бе свикнал с мириса на смъртта, бе престанал да чува предсмъртните викове, бе се сражавал до последната капка сила. Мислеше, че всеки миг ще издъхне. Ала чудото на победата бе възвърнало силите му, енергията се върна в тялото му, кръвта отново закипя във вените му.
Кристиан и Едуард лежаха напълно изтощени, но мускулите им се отпуснаха от освежителния масаж. Не можеха да заспят и дълго разговаряха.
— Мислите ли, че вашето падане беше случайно? — попита Хоуксблъд.
— Не видях и не усетих нищо нередно. Джон Холънд яздеше до мен. Съвсем наскоро го назначих за главен камерхер на двореца. Той е много амбициозен и предполагам, че ми е предан — отвърна Едуард
— А кой беше от другата ви страна?
— Хм, там беше твоят брат Робер. Едва ли е възможно синът на граф Уорик да бъде предател.
— Да, Ваше Височество — кимна Кристиан, — но все пак имам известни подозрения към Робер.
— Е, никой от нас не може да избира братята си — тъжно отвърна Едуард. Ако можеше да избира, би искал Кристиан да бъде негов брат. Надяваше се, че и Хоуксблъд мисли така.
Настъпи тишина. Двамата мъже се унесоха в мисли за любимите си жени. Едуард се бе заклел, че ако войната във Франция се проточи, ще открие начин да извика Жанет при себе си. Нуждаеше се от нейната любов и топлина, от нейната женска нежност, за да забрави за грубостта и жестокостта на войната. Бе научен да подчинява живота си на войната, да се сражава без остатък, ала сега, когато битката бе свършила, той се нуждаеше от покой и от Джоан.
Кристиан Хоуксблъд се бе самовглъбил. Напоследък това му се случваше доста често. Можеше да се утеши с еротични фантазии, които му помагаха да забрави ужаса на войната, ала сега фантазиите му бяха съвсем други. Мечтаеше за собствен дом, за семейство, за уют. Бе обиколил почти целия свят и сега искаше да се установи някъде, да има синове и дъщери. Копнееше за топлината и спокойствието на домашното огнище.
Помисли си за Уорик. За пръв път изпита радост, че Ги де Бошан е негов баща. Хубаво беше да се бие рамо до рамо с някого, с когото имаше кръвна връзка.
Накрая мислите му се насочиха към Бриана. Робер бе изтръгнал от нея обещание за женитба, като се бе възползвал от състрадателното й сърце. Колко недостойно бе да използваш съжалението на една жена, за да я спечелиш. Хоуксблъд знаеше, че рано или късно тя ще бъде негова, каквото и да му струва това. Той и Робер бяха съперници и Кристиан знаеше, че сблъсъкът между тях е неизбежен.
Прогони мислите за Робер и се концентрира върху мисълта за Бриана. Видя я в цялата й красота. Напрегна съзнанието си до краен предел и прошепна:
— Ела при мен!
Бриана се бе свила в леглото с гръб към Джоан. В съня си видя Бедфорд. Седеше в градината на замъка, заобиколена с три деца.
Нейните деца — двама здрави синове и малка дъщеричка. Всички бяха възбудени, защото очакваха завръщането на баща си. Ала нейното нетърпение бе много по-силно. Нейният съпруг бе най-важното нещо в живота й. Той бе слънцето, което стопляше техния дом. Децата щяха да изтичат първи да го посрещнат, ала и тя едва щеше да се удържи да не се хвърли в прегръдките му. Предвкусваше мига, в който очите им щяха да се срещнат над главите на децата. Аквамариновите му очи! Щеше да я люби с поглед и едва щеше да дочака мига, когато ще останат само двамата.