Шепотът и шумът от търкането на телата им бе тъй възбуждащ, та и се стори, че в следващия миг ще полудее. Когато започна да го хапе и да крещи, той се извърна и покри тялото й със своето. Тя го посрещна жадно, бедрата й широко се разтвориха и тя се изви под него, за да посрещне тласъка му. Изкрещя толкова силно от наслада и болка, че той застина. Бриана притисна лице към горещото му рамо. Устните му докоснаха косата й и Кристиан прошепна:
— Скъпа моя, не искам да те нараня.
Той я изпълваше докрай, струваше й се, че в следващия миг ще се пръсне.
— Харесвам, че си толкова голям. Да не би да съм прекалено тясна и не мога да ти доставя удоволствие?
— Не, сърце мое. Ти си толкова прекрасна, че съм готов да умра, за да съм в теб.
Бриана го стисна с бедрата си тъй силно, че не можеше да излезе от нея. Да му прости Бог, той и не искаше. Тя бавно отпусна бедрата си и нежно прошепна:
— Влез в мен докрай.
Кристиан докосна с устни чувствителното й зърно, а когато то се втвърди от възбуда, го пое в устата си и алчно го засмука. Девойката изохка от удоволствие, а той проникна докрай. Започна леко да се движи в нея, за да я възбуди още повече. Бриана постепенно се навлажни от страст и навлезе в ритъм с него, като му позволяваше да я изпълва все повече и повече. Кристиан не отделяше поглед от лицето й.
Зениците й се разшириха от наслада, зърната на гърдите й се втвърдиха като диаманти, а от полуотворените й устни се разнесоха стенания. Повдигна ръката му към устата си и засмука един от пръстите му. Хоуксблъд никога досега не бе изпитвал по-еротично усещане. Тялото й се гърчеше под неговото. Кристиан извади пръста си и впи устни в нейните. Езикът му проникна дълбоко в меката сладост на устата й.
И двамата извикаха, когато едновременно достигнаха върховния миг на екстаза. Той се отпусна в нея, усещайки пулсирането на женствеността й. Погледна я и се запита как е възможно да бъде толкова страстна. Бе напълно изтощен от чувствеността й.
— Ти ме дари с най-великолепното изживяване в живота! — промълви той и поднесе златистите й кичури към устните си. — Скоро ще се оженим.
Бриана смаяна го изгледа. Нима не разбира, че повече никога няма да бъдат заедно? Тя стана от леглото и бързо започна да се облича.
— Кристиан, това беше за сбогуване. — Очите й се наляха със сълзи. — Аз ще принадлежа на Робер.
Хоуксблъд скочи от леглото с изкривено от ярост лице.
— Робер е страхливец! Той не иска раната му да заздравее! — изкрещя вбесен.
— Да не мислиш, че си единственият мъж, който жадува за бойна слава? — Очите й гневно светнаха. — Да не мислиш, че си единственият мъж в Англия, обзет от смелостта да воюва? Има хиляди рицари, които искат да се бият! Да не би да мислиш, че се нуждаем от помощта на арабите в тази война?
— Аз съм повече норман, отколкото арабин — заяви той.
— Така ли? — изкрещя тя. — Истински нормански благородник никога няма да нарече сакатия си брат страхливец! Твоят любимец Нешър е виновен за замърсяването на раната му. Ще отречеш ли, че нарочно си заповядал на зверчето да се нахвърли върху Робер?
Хоуксблъд вдигна ръка да я удари, но се опомни и стовари юмрука си върху дървената колона на леглото. Беше загубил контрол над себе си.
— Ще накарам този кучи син да се изправи на крака до два дни, за да се бие за страната си.
— Ще се моля на Бога да успееш! — пламенно извика девойката. — Чувството за вина ме убива! — Тя бавно тръгна към вратата.
— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — изръмжа той и бързо започна да се облича.
— Връщам се в Уиндзор. По-добре никога да не бях идвала тук.
— Не можеш да се разхождаш сама из Лондон посред нощ! Да не би да си си загубила ума?
Бриана гордо вирна брадичка.
— За кратко време наистина го бях загубила, ала вече го възвърнах.
Кристиан я изгледа продължително и тръгна към вратата. Обърна се и рече:
— Предай на принц Едуард, че съм се върнал в Уиндзор.
В съседната стая Джоан замислено каза:
— Бих искала времето да спре и да останем завинаги в тази къща.
— През последните две седмици имах чувството, че времето лети. Това е заради похода във Франция. Всички сме в трескава подготовка за войната.
Тя се поколеба, опитвайки са да прикрие сянката на разочарование, която бе смутила тези приятни мигове. Ала Едуард усети, че нещо я измъчва.
— Какво има, скъпа?
— Графиня Солсбъри настоява официално да се сгодя за сина й, преди да замине за Франция.
— По дяволите! Няма да стане! Непрекъснато мисля как да попреча на този проклет годеж. Единственото, което ми идва на ум, е да се установи, че вече си сгодена за друг. — Погледна я внимателно. — Какво мислиш за сър Джон Холънд?