Така стояха нещата на 10 март 1827 година, когато вдовицата на Старкос пое отново по пътищата на Мани, за да се присъедини към пелопонеските гърци, които се биеха за всяка педя земя с войниците на Ибрахим.
IV. ТЪЖНАТА КЪЩА НА ЕДИН БОГАТАШ
Докато „Кариста“ се отправяше на север към местоназначение, известно само на капитана й, на остров Корфу стана едно събитие, което, макар и от частен характер, щеше не по-малко да привлече всеобщото внимание върху главните действуващи лица в тази история.
Известно е, че от 1814 година, въз основа на договорите, подписани през същата тази година, Йонийските острови бяха поставени под английски протекторат, след като преди това бяха под френски до 1814 година./ Йонийските острови не са попадали никога под турска власт. Били са византийски, венециански, под френски протекторат, образували са Понийската република под английски протекторат и са се присъединили към Гърция в 1864 г. — Б. пр./
От цялата тази група, която обхваща Китира, Закинтос, Итака, Кефалония, Левкас, Паксос и Корфу, най-северният, именно Корфу, има най-голямо значение. Това е древният остров Коркира. А един остров, чийто владетел е бил цар Алкиной, щедрият домакин на Язон и Медея, и който по-късно, след Троянската война, посрещна гостоприемно мъдрия Одисеи, има наистина право да заема достойно място в древната история. Водил борба срещу франките, българите, сарацините и неаполитанците, разграбен през XVI век от Барбароса /Прозвище на двама братя, прочути пирати през XVI век — Арудж и Каир ед-Дин (Хайредин). Каир ед-Дин станал началник ча флотата на султан Селим I. — Б. пр./, закрилян през XVIII в. от граф Шулембург, отбранявай към края на Първата империя /Така е прието да се нарича във френската история епохата на царуването на Наполеон Бонапарт — от 1804 до 1815 г. — Б. пр./ от генерал Донзло, сега островът беше резиденция на английския върховен комисар.
По онова време върховен комисар беше сър Фредерик Адам, управител на Йонийските острови. Като съобразяваше, че борбата на гърците срещу турците би могла да предизвика непредвидени случаи, той винаги имаше подръка няколко фрегати, предназначени за полицейска служба из водите около тези острови. Необходими бяха многопалубни военни кораби, за да се поддържа редът в този архипелаг, из който сновяха гърци, турци, военни кораби, получили някаква задача, да не говорим за пиратите, които си присвояваха единствено задачата да ограбват по своя угода кораби от всички националности.
По онова време в Корфу имаше известен брой чужденци, по-точно хора, които от три-четири години бяха привлечени тук от превратностите на Войната за независимост. Именно от Корфу тръгваха тези, които отиваха да се присъединят към борците за свобода. И пак в Корфу се завръщаха онези, които идваха да си отдъхнат за известно време от изтощителните походи. Между тях трябва да споменем един млад французин. Отдал се на тази благородна кауза от пет години, той беше взел дейно и славно участие в най-важните събития, театър на които бе станал гръцкият полуостров.
Анри д’Албаре, лейтенант от Кралската марина, един от най-младите офицери сред равните си по чин, сега в безсрочен отпуск, се беше наредил още в началото на войната под знамето на френските филелини. Двадесет и девет годишен, среден на ръст, със здраво телосложение, което му позволяваше да понася всички несгоди на моряшкия занаят, този млад офицер, благодарение на изтънчените си обноски, благородната си външност, открития си поглед, приятното си лице и увереността си в отношенията с хората, вдъхваше още от първия досег симпатия, която при по-продължително общуване можеше само да нарасне.
Анри д’Албаре произхождаше от богато семейство от Париж. Той едва помнеше майка си. Баща му беше починал около пълнолетието му, сиреч две-три години след излизането му от Морското училище. Макар, че притежаваше доста солидно богатство, Анри д’Албаре не бе сметнал, че заради това би трябвало да изостави моряшката си професия. Напротив, продължи кариерата си — една от най-хубавите на света — и беше вече лейтенант, когато гръцкото знаме се издигна срещу турския полумесец в Северна Гърция и Пелопонес.
Анри д’Албаре не се поколеба. Както толкова много други млади хора, неудържимо повлечени от това движение, той се присъедини към доброволците, които бяха отведени от френски офицери до границите на Източна Европа. Той бе един от първите филелини, които проляха кръвта си за делото на независимостта. Още през 1822 година той беше сред онези славни победени на Маврокордатос в прочутата битка при Арта и сред победителите при първата обсада на Мисолонги. Тук беше и през следващата година, когато загина Маркос Боцарис. През 1824 година Анри взе блестящо участие в онези морски битки, които възмездиха гърците за победите на Мехмед-Али. След поражението при Триполица през 1825 година той командуваше една от редовните войскови части, поставени под заповедите на полковник Фавие. През юли 1826 година той се би при Хайдари, където спаси живота на Андро-ника Старкос, стъпкана от конете на Кютахи — страшна битка, в която филелините понесоха непоправими загуби.