Но, Анри д’Албаре не пожела да изостави своя началник и скоро след това се присъедини отново към него в Метена.
По същото това време Акрополът беше отбранявай от хиляда и петстотин души под командуването на майор Гурас. В крепостта бяха потърсили убежище петстотин жени и деца, неуспели да избягат, когато турците бяха превзели града. Гурас имаше хранителни припаси за една година, разполагаше с четиринадесет топа и три гаубици, но нямаше достатъчно муниции.
Тогава Фавие реши да снабди с бойни припаси Акропола. Той потърси доброволци, които да изпълнят този смел план. Петстотин и тридесет души се отзоваха на призива му и сред тях четиридесет филелини и сред тези четиридесет души — на първо място Анри д’Албаре. Всеки от тези смели четници нарами по една торба с барут и под заповедите на Фавие цялата група тръгна с кораб от Метена.
На 13 декември тази малка част се стоварва почти в подножието на Акропола. Светлината на луната я издава. Турците я посрещат с гъста стрелба. Фавие извиква: „Напред!“ Участниците, без да изпускат торбите с барут, от които могат да полетят всеки миг във въздуха, прескачат рова и влизат в крепостта, чиито врати са разтворени. Обсадените победоносно отблъскват турците. Но, Фавие е ранен, заместникът му е убит, Анри д’Албаре пада, ударен от куршум.
Редовните войници и техните командири сега оставаха затворени в крепостта заедно с тези, на които се бяха притекли така смело на помощ и които вече не ги пускаха да излязат.
Младият офицер, чиято рана за щастие не беше тежка, бе принуден да споделя несгодите на обсадените, чиято единствена храна беше малко ечемик. Шест месеца изтекоха така, докато най-сетне капитулацията на Акропола, уговорена с Кютахи, му възвърна свободата. Едва на 5 юни 1827 година Фавие, доброволците му и обсадените напуснаха атинската крепост и се качиха на кораби, които ги пренесоха в Саламин.
Анри д’Албаре, който се чувствуваше все още много слаб, не пожела да остане на този остров и отплува за Корфу. От два месеца насам той се съвземаше от своята отпадналост и чакаше часа, когато ще заеме отново своя пост в първите редици на борбата, но случаят внесе нов подтик в живота му, който дотогава беше само живот на войник.
В Корфу, в края на Страда Реале, имаше една стара къща без особен външен вид — наполовина гръцки, наполовина италиански. В тази къща живееше една личност, която малко се появяваше сред хората, но за която много се говореше. Това беше банкерът Елизундо. На колко години беше този човек? На шейсет или на седемдесет? Никой не можеше да каже. От около двайсетина години той живееше в това мрачно жилище, от което почти не излизаше. Той наистина не излизаше, но за сметка на това твърде много хора от различни страни и с различно положение — постоянни клиенти на неговата банка го посещаваха непрекъснато. Без съмнение в тази банка, чиято почтеност беше неопетнена, се сключваха големи сделки. Впрочем Елизундо минаваше за изключително богат човек. Никой кредитен институт в Йонийските острови и дори от далматинските му събратя в Задар и Дубровник не можеше да се мери с него. Полица, приета от него, струваше злато. Безспорно той не се хвърляше непредпазливо. Напротив, изглеждаше труден в сделките. Изискваше отлични препоръки и пълна гаранция, но касата му сякаш беше неизчерпаема. Обстоятелство, което трябва да се отбележи — Елизундо вършеше почти всичко сам. Държеше само един човек, за когото ще стане дума по-нататък, който се занимаваше само с някои сметки без особено значение. Елизундо си беше сам и касиер и счетоводител. Нямаше полица, чийто текст да не беше съставен лично от него, нямаше писмо, което да не беше написано собственоръчно от него. Така, че никога външен човек не беше сядал на бюрото на неговата банка. А това много допринасяше за опазването на тайната на сделките му.
От какъв произход беше този банкер? Говореше се, че е от Далмация, но никой не знаеше нищо положително. Ням за своето минало, ням и за настоящето си, Елизундо не поддържаше никакви връзки с корфу-анското общество. Когато островите бяха поставени под френски протекторат, неговото съществуване беше вече такова, каквото си остана и при английския губернатор. Безспорно не биваше да се приема дословно това, което се говореше за неговото богатство — мълвата твърдеше, че то възлиза на стотици милиони, но Елизундо беше наистина много богат, макар че начинът му на живот беше на човек, умерен в нуждите и вкусовете си.