Вечерта „Кариста“ стигна до Наваринския залив, който представлява нещо като голямо морско езеро, обградено като от рамка от високи планини. В миг градът, над който се извисяваше неясната грамада на неговата крепост, се появи през процепа на една гигантска скала. Това беше крайната точка на този естествен вълнолом, който задържа яростните северозападни ветрове, които този дълъг мях, Адриатическо море, издухва на вихри в Йонийско море.
Залязващото слънце все още огряваше най-високите върхове на изток, но мракът забулваше вече широкия залив.
Този път екипажът би могъл да помисли, че „Кариста“ ще се отбие в Наварин. И наистина тя навлезе право в пролива Мегало-Туро, южно от тесния остров Сфактерия, който се проточва по протежение на почти цели четири километра.
Тук вече се издигаха два гроба на две от най-доблестните жертви на тази война — на френския капитан Мале, убит през 1825 г. и в дъното на една пещера — на граф де Санта-Роза, италиански филелин, бивш пиемонтски министър, загинал през същата година за същата кауза.
Когато се намираше само на около миля от града, корабът постави напреко изложения си на вятъра кливер. Вместо черно знаме на върха на главната мачта сега се издигна червен фенер. На този сигнал също нищо не бе отговорено. „Кариста“ нямаше работа в този залив, където по това време се намираха много голям брой турски кораби. Тя започна да маневрира така, че да мине край белезникавото островче Кулонески, разположено почти в средата на залива. После, по заповед на началника на екипажа, въжетата бяха леко отпуснати, кормилото завъртяно надясно — това позволи на „Кариста“ да се върне обратно към брега на Сфактерия.
Няколкостотин турци, пленени от гърците в началото на войната, бяха заточени през 1821 г. на това островче Кулонески и умряха на него от глад, макар че се бяха предали с уговорката да ги прехвърлят на турска територия.
Затова по-късно, през 1825 година, когато войските на Ибрахим обсадиха Сфактерия, отбранявана лично от Маврокордатос, като репресалии бяха изклани осемстотин гърци.
Тогава корабът се отправи към пролива Сикия, широк двеста метра, между най-северната точка на острова и нос Корифасион. Трябваше добре да се познава дъното на пролива, за да се навлезе в него, защото той е почти непроходим за корабите, чиято водоизместимост изисква по-голяма дълбочина. Но, както би го извършил най-добрият лоцман от залива, Николас Старкос мина смело край стръмните скали на вдадената в морето ивица земя от острова и заобиколи високия нос Корифасион. След това, когато забеляза няколко ескадри, хвърлили котва извън залива — около тридесе-тина френски, английски и руски кораба, той благоразумно ги избягна, продължи да плува през нощта край месенийския бряг, промъкна се между сушата и остров Продана и при настъпването на утрото, носен от силния югоизточен вятър, корабът следваше извивките на крайбрежието в спокойните води на Аркадийския залив.
Слънцето вече се подаваше иззад прочутия ръх Итом, откъдето погледът, след като обгърне развалилите па древната Месения се рее от едната страна над Коронийския залив, а от другата — над залива, на който град Аркадия е дал името си. Морето блещукаше на дълги ивици, които бризът къдреше под първите лъчи на зората.
Още на разсъмване Николас Старкос беше маневрирал така, че да мине колкото се може по-близо край града, разположен в една от вдлъбнатините на брега, който извива и образува широк залив.
Към десет часа началникът на екипажа отиде на кърмата и застана пред капитана като човек, който очаква нареждания.
На изток се размотаваше огромното руло на аркадийските планини. Разположени наполовина по склоновете, се виждаха села, потънали в гори от маслинови и бадемови дървета и лозя, потоци, които течаха към коритото на някой приток сред букети от мирти и олеандри; след това, накацали по цялата височина на обратната страна на всички склонове и плъзнали във всички посоки — хиляди от онези прочути коринтски лози, които не оставят нито педя незаета земя. По-долу, върху най-ниската част на ската — червените къщи на града, които блестяха като големи парчета етамин на фона на стена от кипариси. Така изглеждаше великолепната панорама на една от най-живописните части на пелопонеското крайбрежие.
Но ако човек се приближеше повече до Аркадия — тази древна Кипарисия, главно пристанище на Месения по времето на Епаминонд, по-късно едно от феодалните владения на французина Вилардуен след Кръстоносните походи — каква тъжна гледка за очите би представлявала тя, какво мъчително чувство на жал би обхванало всеки, който свято тачи миналото!