„Но все пак писмото не е подписано от Хаджина! — повтаряше си той. Подписано е от Елизундо!… Не. Хаджина не е знаела, не знае това, което баща й ми е написал!… Променил е плановете си без нейно знание!… Но защо?… Не съм дал никакъв повод, който би могъл да… А! Ще узная коя е причината, която се възправя между мен и Хаджина!“
И понеже не го приемаха вече в къщата на банкера, той му писа, че „имал пълното право да узнае причините, поради които се отменя този брак тъкмо в навечерието на сключването му“.
Писмото му остана без отговор. Написа друго, трето — същото мълчание.
Тогава се обърна към Хаджина Елизундо. Умоляваше я в името на любовта им да му отговори, дори това да означава, че отказва да го види когато и да било! Никакъв отговор.
Допустимо е писмото да не е стигнало де девойката. Поне така си каза Анри д’Албаре. Познаваше достатъчно характера й, за да бъде уверен, че би му отговорила.
Тогава отчаяният млад офицер се помъчи да се ви ди с Ксарис. Не се откъсна от Страда Реале. Обикаляше с часове около банката. Напразно. Ксарис, подчинявайки се вероятно на нарежданията на банкера или може би на молбата на Хаджина, не излизаше вече навън.
В такива напразни опити преминаха 24 и 25 октомври. Изпълнен с неописуема тревога, Анри д’Албаре мислеше, че е достигнал върха на страданието!
Той се лъжеше.
И наистина на 26-и се разнесе една вест, която му нанесе още по-страшен удар.
Не само че бракът му с Хаджина Елизундо беше отменен — нещо, което целият град вече знаеше, — но Хаджина Елизундо щеше да се омъжи за друг!
Анри д’Албаре беше съсипан, когато научи тази новина. Не той, а друг щеше да стане мъж на Хаджина.
— Ще узная кой е този човек! — извика той. — Който и да е той, ще го открия! Ще отида нри него! Ще му говоря и той ще трябва непременно да ми отговори.
Младият офицер скоро научи кой е неговият съперник. И наистина видя го, когато той влезе в банката, тръгна след него, когато излезе, проследи го тайно до пристанището, където до кея го чакаше лодката му, видя го, когато се качи на кораба, хвърлил котва на около половин кабел от брега.
Той беше Николас Старкос, капитанът на „Кариста“.
Това стана на 27 октомври. Анри д’Албаре получи гочни сведения, че женитбата на Николас Старкос с Хаджина Елизундо ще стане много скоро, защото се правеха трескави приготовления. Венчавката беше предвидена да се извърши в църквата „Свети Спиридон“ на 30 октомври, сиреч в същия ден, определен по-рано за женитбата с Анри д’Албаре. Само че сега женихът не беше той, а този капитан, който идваше кой знае откъде и щеше да отиде незнайно къде!
Обзет от ярост, която не можеше повече да овладява, Анри д’Албаре беше решил да предизвика Николас Старкос, да отиде при него дори пред самия олтар. Ако не го убиеше, щеше сам да бъде убит, но поне щеше да се свърши с това непоносимо положение!
Напразно си повтаряше, че женитбата се извършва само със съгласието на Елизундо! Напразно си казваше, че единствен баща й се разпореждаше с ръката на Хаджина!
„Да, но това става против волята й! Оказват давление върху нея, за да се съгласи да приеме този човек! Тя се жертвува!“
На 28 октомври Анри д’Албаре се опита да се срещне с Николас Старкос. Дебнеше го при слизането му на пристанището, дебнеше го и при входа на банката. Напразно! А след два дни този отвратителен брак щеше да бъде сключен — два дни, през които младият офицер направи всичко възможно, за да се срещне с Хаджина или да се озове лице с лице с Николас Старкос!
Но на 29-и, към шест часа вечерта, се случи нещо неочаквано, което ускори развръзката на това положение.
През следобеда се пръсна слух, че банкерът е получил удар.
И наистина два часа по-късно Елизундо беше мъртъв.
VIII. ДВАЙСЕТ МИЛИОНА, ПОСТАВЕНИ НА КАРТА
Никой не можеше още да предвиди какви щяха да бъдат последиците от това събитие. Когато узна за случилото се, Анри д’Албаре си помисли естествено, че тези последствия ще бъдат благоприятни за него. Във всеки случай това означаваше, че поне женитбата на Хаджина Елизундо щеше да бъде отложена. Макар че девойката навярно беше потънала в дълбока скръб, младият офицер не се поколеба да отиде в дома на Страда Реале, но не можа да види нито Хаджина, нито Ксарис. Оставаше му само едно — да чака.
„Ако Хаджина се е съгласила да се омъжи за този капитан Старкос — мислеше си той — само за да се подчини на бащината си воля, то сега, след като баща й е мъртъв, този брак няма защо да стане!“
Това разсъждение беше правилно. Оттам и съвсем естественият извод, че ако сега шансовете на Анри д’Албаре бяха нараснали, то шансовете на Николас Старкос бяха намалели.