Именно така стояха нещата, когато на 27 ноември Анри д’Албаре пристигна в Хиос, осем дни след като беше напуснал Корфу. Беше дошъл да се присъедини към бившия си командир, за да продължи борбата срещу турците.
Изчезването на Хаджина Елизундо беше за него страшен удар. И така, девойката отблъскваше Николас Старкос като негодник, недостоен за нея, но отказваше да стане жена и на този, когото беше вече приела, защото се считаше недостойна за него! Каква тайна се криеше във всичко това? Къде трябваше да се търси тя? В нейния личен живот ли, толкова спокоен, толкова чист? Не, разбира се! Дали пък не в живота на баща й? Но какво общо можеше да има между банкера Елизундо и капитан Николас Старкос?
Кой би могъл да отговори на тези въпроси? Банката беше затворена. Ксарис навярно я беше напуснал заедно с девойката. А Анри д’Албаре можеше да разчита единствено на него, за да разкрие тайните на семейство Елизундо.
Тогава му хрумна да претърси град Корфу, а след това целия остров. Може би Хаджина беше потърсила убежище в някое неизвестно място? И наистина има не малко села, пръснати по целия остров, където човек лесно може да намери сигурно убежище. За онзи, който иска да избяга от света и да бъде забравен, Веница, Агия Дека, Левкимни и още двайсет други села предлагат спокойно уединение. Анри д’Албаре се втурна по всички пътища, потърси и в най-затънтените колиби някаква следа от девойката. Но, не откри нищо.
Тогава едно указание го наведе на предположението, че Хаджина Елизундо беше напуснала остров Корфу. И действително в малкото пристанище Алипа, в северозападната част на острова, му казаха, че една лека сперонара наскоро бе отплувала, след като бе чакала двама пасажери, за чиято сметка била тайно наета.
Но това беше твърде неясно указание. Впрочем някои съвпадения на случки и дати скоро породиха у младия офицер нови опасения.
Когато се завърна в Корфу, Анри д’Албаре узна, че „Кариста“ също беше отплувала от пристанището. И най-тежкото беше, че бе заминала в същия ден, в който и Хаджина Елизундо беше изчезнала. Трябваше ли да търси някаква връзка между тези две случки? Да не би девойката и Ксарис да са били подмамени в някаква клопка и да са били отвлечени? Дали Хаджина не се намираше в ръцете на капитана на „Кариста“?
Тази мисъл разкъса сърцето на Анри д’Албаре. Но какво да се прави? В кой край на света да търси Ни-колас Старкос? Всъщност какъв беше този авантюрист? Дошла кой знае откъде, отплувала кой знае накъде, на „Кариста“ с право можеше да се гледа като на подозрителен кораб. Все пак, когато се овладя, младият офицер отхвърли далеч тази мисъл. Щом Хаджина Елизундо заявяваше, че е недостойна за него, щом не искаше дори да го види, какво по-естествено от това да се приеме, че по своя воля се бе оттеглила под закрилата на Ксарис?
Добре, но ако беше така, Анри д’Албаре щеше да намери начин да я открие. Може би патриотизмът я беше подтикнал да вземе участие в борбата, от която зависеше съдбата на нейната страна? Може би бе пожелала да предостави за нуждите на Войната за независимост това огромно богатство, с което бе свободна да разполага, както й е угодно? Защо да не е последвала примера иа Бубулина, Модена, Андроника и толкова други, към които изпитваше безпределно възхищение?
Затова и Анри д’Албаре, напълно убеден, че Хаджина Елизундо не е вече в Корфу, реши да заеме отново мястото си сред филелините. Полковник Фавие беше в Хиос със своите редовни части. Той реши да се присъедини към него. Напусна Йонийските острови, прекоси Северна Гърция, премина Патраския и Лепанския залив, отплува от Егинския залив, на няколко пъти успя да се измъкне не без мъка от пиратите, които кръстосваха водите около Цикладските острови, и пристигна в Хиос.
Фавие посрещна сърдечно младия офицер, което показваше колко високо го цени. Този смел войник виждаше в него не само верен другар по оръжие, но и предан приятел, на когото можеше да довери своите грижи, а те не бяха малки. Недисциплинираността на нередовните войници, които представляваха значителна част от експедиционния корпус, малката и дори неизплатена заплата на войниците, неприятностите, предизвикани от самите хиосци, всичко това забавяше и пречеше на действията му.
Междувременно обсадата на хиоската крепост беше започнала. Все пак Анри д’Албаре беше пристигнал достатъчно навреме, за да вземе участие в землените работи. На два пъти съюзените сили наредиха на полковник Фавие да прекъсне подготовката за обсадата; открито поддържан от гръцкото правителство, полковникът не се съобрази ни най-малко с тези заповеди и продължи невъзмутимо своето дело.