Скоро тази обсада се превърна в нещо като блокада, но толкова недостатъчно плътна, че обсадените продължаваха да получават хранителни и бойни припаси.
Все пак може би Фавие щеше да успее да превземе крепостта, ако войската му, от ден на ден все по-отслабена от глада, не се бе пръснала из острова да граби, за да се изхрани. Именно при това положение на нещата една турска ескадра, съставена от пет кораба, успя да форсира хиоското пристанище и да подсили турския гарнизон с още две хиляди и петстотин души. Наистина скоро след това Мяулис се пойви със своята ескадра, за да се притече на помощ иа полковник Фавие, но беше вече много късно и трябваше да се оттегли.
Заедно с гръцкия адмирал бяха пристигнали и няколко кораба, натоварени с доброволци, предназначени да подсилят експедиционния корпус в Хиос.
Към тях се бе присъединила и една жена.
След като се бе сражавала до последния момент срещу войниците на Ибрахим в Пелопонес, Андроника, която бе взела участие във войната от самото й начало, сега искаше да участвува и на нейния край. Затова беше дошла в Хиос, решена, ако трябва, да загине на този остров, който гърците искаха да присъединят към своята нова държава. Това щеше да бъде нещо като отплата за злото, което нейният недостоен син бе сторил по тези места при ужасните кланета през 1822 година.
Тогава султанът беше произнесъл следната страшна присъда срещу Хиос: огън, меч, робство. Капитан-паша Кара-Али бе натоварен с изпълнението й. И той я изпълни. Кръвожадните му орди бяха стоварени на острова. Всички мъже над двадесет години и всички жени над четиридесет бяха безмилостно изклани. Останалите щяха да бъдат продадени като роби по пазарите на Смирна и Северна Африка. Целият остров бе подложен на огън и сеч от тридесет хиляди турци. Двадесет и три хиляди хиосци бяха избити. Четиридесет и седем хиляди бяха определени да бъдат продадени като роби.
Именно тогава се намеси Николас Старкос. Хората му и той, след като бяха взели участие в кланетата и грабежите, станаха главни посредници в тази позорна търговия, която предоставяше цялото това човешко стадо на османската алчност. Корабите на този ренегат бяха използувани за пренасянето на хилядите клетници до малоазийските и африканските брегове. При тези отвратителни сделки Николас Старкос се свърза с банкера Елизундо. От тях бяха извлечени огромни печалби, по-голямата част от които се падна на бащата на Хаджина.
А Андроника предостатъчно знаеше какво участие бе взел Николас Старкос в хиоските кланета, каква роля бе играл при тези страшни обстоятелства. Затова бе пожелала да дойде тук, където биха я прокълнали стократно, ако узнаеха, че е майка на този негодник. Струваше й се, че да се бий на този остров, да пролива кръвта си за делото на хиосци, би било нещо като отплата, като върховно изкупление на престъпленията на нейния син.
Но, щом беше дошла в Хиос, невъзможно беше да не се срещне някой ден с Анри д’Албаре. И наистина, малко след пристигането си на 15 януари, Андроника се озова неочаквано пред младия офицер, който я бе спасил на бойното поле при Хайдари.
Тя се спусна към него с разтворени обятия и извика:
— Анри д’Албаре!
— Вие!… Андроника!… Вие!… — възкликна младият офицер. — Вие!… Да ви намеря отново тук!
— Да! — отвърна тя. — Мястото ми не е ли там, където трябва още да се борим срещу потисниците?
— Андроника — отвърна Анри д’Албаре, — бъдете горда със страната си! Бъдете горда с нейните чеда, които я бранеха като вас! Скоро няма да остане нито един турски войник на гръцка земя!
— Знам това, Анри д’Албаре и дано бог ме запази до този ден!
И тогава Андроника трябваше да разкаже как бе протекъл животът й, откакто двамата се бяха разделили след битката при Хайдари. Разказа за пътуването до родния си край Мани, който бе пожелала да види още веднаж, за завръщането си в пелопонеската армия и накрая за пристигането си в Хиос.
На свой ред Анри д’Албаре й разправи при какви обстоятелства бе отишъл в Корфу, за отношенията си с банкера Елизундо, за своята уговорена и отменена женитба, за изчезването на Хаджина, която той все още се надяваше един ден да открие.
— Да, Анри д’Албаре — отвърна Андроника — макар, че не знаете каква тайна тежи върху живота на тази девойка, все пак тя си остава достойна за вас! Вие ще я видите отново и двамата ще бъдете щастливи, както и заслужавате това!
— Кажете ми, Андроника — запита Анри д’Албаре — познавахте ли банкера Елизундо?