— Не — отвърна Андроника. — Откъде бих могла да го познавам и защо ми задавате този въпрос?
— Защото, когато на няколко пъти съм споменавал вашето име пред него, отвърна младият офицер — то винаги е привличало по твърде странен начин вниманието му. Един ден ме попита дали знам какво е станало с вас, след като сме се разделили.
— Не го познавам, Анри д’Албаре, дори не съм чувала никога името на банкера Елизундо.
— Тогава тук има някаква загадка, която не мога да си обясня и която навярно никога няма да бъде разкрита, защото Елизундо го няма вече!
Анри д’Албаре помълча известно време. Спомените от Корфу бяха изплували в паметта му. Замисли се за всичко, което беше изстрадал, за всичко, което щеше още да изстрада далеч от Хаджина!
После се обърна към Андроника:
— А когато войната свърши, какво смятате да правите? — запита я той.
— Тогава господ ще има милост към мене да ме вземе от този свят — отвърна тя — от този свят, където изпитвам угризения, че съм живяла!
— Угризения ли, Андроника?
— Да.
Дали тази майка искаше да каже, че само нейният живот е бил беда, защото бе родила такъв син! Но, тя прогони тази мисъл и продължи:
— А що се отнася до вас, Анри д’Албаре, вие сте млад и бог ви е отредил още дълги дни! Използувайте ги, за да намерите тази, която сте загубили … и която ви обича!
— Да, Андроника, ще я търся навсякъде, както навред ще търся и подлия съперник, който застана между нея и мен!
— Кой беше този човек? — запита Андроника.
— Един капитан на някакъв подозрителен кораб — отвърна Анри д’Албаре — който напусна Корфу веднага след изчезването на Хаджина!
— И как се казва той?…
— Николас Старкос!
— Той! …
Още една дума и щеше да издаде тайната си — че тя, Андроника, е майка на Николас Старкос!
Това име, произнесено така неочаквано от Анри д’Албаре, беше предизвикало в нея краен ужас. Колкото и корава да беше, Андроника силно пребледня, когато чу името на сина си. И тъй, цялото зло, сторено на младия офицер, на този, който я бе спасил с риск на живота си, цялото това зло му е било сторено от Николас Старкос!
Но, и на Анри д’Албаре не бе убягнало какво въздействие бе произвело върху Андроника името Старкос. Естествено той поиска да разбере нещо по този въпрос.
— Какво ви е?… Какво ви е? — извика той. — Защо се развълнувахте така, когато произнесох името на капитана на „Кариста“? Говорете!… Говорете!…
— Познавате ли този, който носи това име?
— Не… Анри д’Албаре, не! — отвърна Андроника, като заекваше въпреки волята си.
— Да, така е!… Познавате го!… Андроника, умолявам ви, кажете ми какъв е този човек… Какво прави… Къде е сега… Къде мога да го намеря?
— Не знам!
— Не… Вие знаете!… Знаете, Андроника и отказвате да ми кажете…
На мен!… На мен… Може би само с една дума можете да ме насочите по следите му… Може би по следите на Хаджина… А отказвате да говорите!
— Анри д’Албаре — отговори Андроника с глас, в който звучеше непоколебима решителност — не знам нищо!… Не знам къде се намира този капитан!…
Не познавам Николас Старкос!
И като каза това, тя си тръгна и остави младия офицер обхванат от силно вълнение. И оттогава всички усилия, които полагаше, за да срещне Андроника, отиваха напразно. Навярно тя бе напуснала Хиос и се бе завърнала в Гърция. Анри д’Албаре трябваше да се откаже от всяка надежда да я открие.
Впрочем походът на полковник Фавие скоро приключи, без да даде някакъв резултат.
И наистина в експедиционния корпус не закъсняха прояви на дезертиране. Въпреки молбите на офицерите си войниците дезертираха и се качваха на кораби, за да напуснат острова. Артилеристите, на които Фавие смяташе, че може особено да разчита, изоставяха топовете си. Нищо не можеше да се направи пред такова обезсърчение, което засегна и най-добрите войници.
Наложи се да вдигне обсадата и да се върне в Сира, където бе организирана тази несполучлива операция. А там, като награда за героичната си съпротива, полковник Фавие получи само упреци, прояви на най-черна неблагодарност.
Анри д’Албаре беше намислил да напусне Хиос по същото време, когато щеше да замине и началникът му. Но в коя част на Архипелага да започне издирванията си? Той все още не знаеше това, когато една неочаквана случка прекъсна колебанията му.
В деня на заминаването му за Гърция получи едно писмо чрез пощата на острова.
Това писмо, с клеймо от Коринт, беше адресирано до капитан Анри д’Албаре и съдържаше само следното известие:
„В командния състав на корвета «Сифанта» от Корфу има едно свободно място. Ще приеме ли капитан д’Албаре да служи на борда му и да продължи действията, започнати срещу Сакратиф и другите пирати от Архипелага?