Тъй като крайбрежието на Скирос е силно нарязано и изпълнено със заливи и заливчета, в които пиратите лесно могат да намерят убежище, Анри д’Албаре старателно ги претърси. Докато корветът заставаше на чяколко кабела от града, лодките му не оставяха нито кътче неогледано.
Това грижливо изследване не даде никакви резултати. Всички убежища бяха пусти. Единственото сведение, което капитан д’Албаре получи от властите на острова, бе следното: преди месец в същите тези води няколко търговски кораба били нападнати, ограбени и унищожени от кораб, плуващ под пиратско знаме. Приписваха тези пиратски нападения на прочутия Сакратиф. Но, на какво почиваше това твърдение, никой не можеше да каже. До такава степен нямаше нищо сигурно, свързано със съществуването на тази личност.
Корветът напусна Скирос след пет-шест дни престой. Към края на май той се приближи до големия остров Евбея, чийто бряг огледа внимателно на повече от четиридесет мили.
Известно е, че този остров въстана един от първите още от самото начало на войната, през 1821 година; но след като се затвориха в крепостта на Халкис, турците се задържаха там, оказвайки упорита съпротива, като същевременно се оттеглиха и в крепостта на Каристос. След това, подсилени с войските на Юсуф паша, те плъзнаха из острова и се отдадоха на обичайните си кланета, докато един от гръцките военачалници, Диамантис, успя да ги спре през септември 1823 година. Той нападна неочаквано турските войници, изби по-голямата част от тях, а бегълците принуди да се прехвърлят през протока и да потърсят спасение в Тесалия.
Но, в крайна сметка турците взеха превес, тъй като бяха по-многобройни. След напразния опит на полковник Фавие и на командира на ескадрон Реньо дьо Сен-Жан-д’Анжели през 1826 година да освободят острова турците останаха окончателно господари на цяла Евбея.
Те все още го държаха, когато „Сифанта“ оглеждаше крайбрежието му. От борда на кораба Анри д’Албаре отново видя мястото, където на времето се бе водило кръвопролитно сражение, в което той лично бе взел участие. Но, сега там вече не се водеха битки и след признаването на новата държава остров Евбея със своите шестдесет хиляди жители щеше да образува една от номархиите на Гърция.
Колкото и опасно да беше да се върши полицейска служба из това море, почти под дулата на турските топове, корветът неотстъпно продължи своя път и унищожи още двадесетина пиратски кораба, които бяха дръзнали да стигнат чак до Цикладските острови.
Тези действия му отнеха по-голямата част от месец юни. После той се спусна на югоизток. В последните дни на месеца корабът се намираше на ширината на Андрос, първия от Цикладските острови, разположен на долния край на Евбея — остров, чиито родолюбиви жители се вдигнаха едновременно с жителите на остров Псара срещу османското господство. Тук капитан д’Албаре счете за удобно да промени посоката си и за да се приближи към пелопонеското крайбрежие, се насочи право на югозапад. На 2 юли се появи остров Кеа.
„Сифанта“ се спря за няколко дни в пристанището Кеа, едно от най-хубавите в тази част на Егея. Тук Анри д’Албаре и офицерите му се срещнаха с някои от онези смели жители на острова, някогашни техни другари по оръжие през първите години на войната. Така че на корвета бе оказан един от най-радушните приеми. Но, тъй като никой пират не би и помислил да потърси убежище в някой от заливите на Кеа, „Сифанта“ скоро пое отново по своя път и на 5 юли обходи нос Колон, на югоизточния край на Атика.
Към края на седмицата поради безветрие плуването бе забавено точно пред Егинския залив, който се врязва така дълбоко в сушата — чак до Крринтския провлак. Трябваше да се прояви изключителна бдителност. Почти постоянно неподвижна, „Сифанта“ не можеше да се извърне нито наляво, нито надясно.
А в тези не особено оживени води, ако я нападнеха стотина лодки с гребла, тя трудно можеше да се защити. Затова и екипажът беше готов да отблъсне всяко нападение. И с право беше нащрек.
Наистина няколко лодки, в чиито намерения не можеше да има съмнение, се приближиха към кораба. Но, все пак те не се осмелиха да двйдат твърде близко до топовете и мускетите на корвета.
На 10 юли вятърът задуха откъм север — благоприятно обстоятелство за „Сифанта“, която мина почти пред малкия град Дамала, след което обходи нос Скили, крайната точка на Навплионския залив.
На 11-и тя се появи пред Идра, а след два дни и пред Специя. Излишно е да повтаряме какво участие взеха жителите на тези два острова във Войната за независимост. В началото на войната идриотите, специотите и техните съседи ипсариотите притежаваха повече от триста търговски кораба. След като ги превърнаха във военни кораби, те ги хвърлиха с успех срещу османските флоти. Тук бе люлката на родовете Кондуриотис, Томбазис, Мяулис, Орландос и на още много други от знатен произход, които платиха първо с богатството си, а после и с кръвта си своята дан към родината. Оттук тръгнаха онези смели кораби-подпалвачи, които скоро се превърнаха в страшилища за турците. Затова, въпреки междуособните борби, кракът на подтисни-ка никога не оскверни тези два острова.