Междувременно беше станало вече 14 август. Оставаха само две седмици до първите дни на септември, когато корабът трябваше да достигне остров Карпа-тос. Щом излезе от групата на Цикладските острови, „Сифанта“ трябваше да плува право на юг в продължение на седемдесет до осемдесет мили. Продълговатата земя на Крит затваря това море и вече най-високите върхове на този остров, покрити с вечни снегове, се появиха отвъд хоризонта.
Капитан д’Албаре реши да се отправи именно в тази посока. След като стигнеше пред Крит, трябваше само да завие на изток, за да доплува до Карпатос.
Междувременно, след като напусна Милос, „Сифанта“ се насочи още по на югоизток, чак до остров Санторин и претърси и най-малките извивки на възчерните му скалисти брегове. Опасни води, където под напора на вулканичните сили всеки миг можеше да се появи нов риф. После, като взе за ориентир планината Ида, която се издига на Крит на повече от седем хиляди стъпки височина, корветът се спусна право към него, тласкан от попътен бриз от запад-северозапад, който позволяваше да се вдигнат всичките платна.
След два дни, на 16 август, планините на този остров, най-големи в целия Архипелаг, се открояваха с живописните си очертания на ясния хоризонт от нос Спада чак до нос Ставрос. Една рязка извивка на брега все още скриваше от погледа залива, в дъното на който се намира Ираклион, главният град на острова.
— Имате ли намерение, капитане — запита капитан Тодрос — да спрем в някое от пристанищата на острова?
— Крит все още е в турски ръце — отвърна Анри д’Албаре — и смятам, че нямаме работа тук. Според сведенията, които получих в Сира, след като превзели Ретимнос, войниците на Мустафа успели да завладеят целия остров въпреки храбростта на сфакиотите.
— Смели планинци са тези сфакиоти! — каза капитан Тодрос. — Още от самото начало на войната с право си спечелиха голяма слава с храбростта си …
— Да, с храбростта си … и с алчността си, Тодрос! — отвърна Анри д’Албаре. — Само до преди два месеца съдбата на Крит беше в техни ръце. Мустафа и хората му, нападнати неочаквано от тях, са щели да бъдат избити до един; но по негова заповед войниците му започнали да хвърлят скъпоценности, накити, красиви оръжия, всичко най-ценно, което имали, и докато сфакиотите се хвърлили да събират тези предмети, турците успели да се измъкнат и да избягат през прохода, където са щели да намерят смъртта си!
— Да, тъжно е наистина … — съгласи се капитан Тодрос, който беше от гръцки произход.
Крит нямаше да бъде включен в пределите на новообразуваната гръцка държава. Като Самос и той щеше да остане под османско владичество или поне до 1832 година, когато султанът щеше да отстъпи всичките си права над острова на Мехмед-Алн.
А при сегашното положение на нещата капитан д’Албаре нямаше никакъв интерес да влезе във връзка с някое от критските пристанища. Ираклион се беше превърнал в главен арсенал на египтяните и именно оттук пашата беше хвърлил дивите си войници срещу Гърция. А що се отнася до Ханя, подтикнато от османските власти, населението му би могло да посрещне недружелюбно знамето на Корфу, което се вееше на мачтата на „Сифанта“. Най-сетне Анри д’Албаре не би могъл да получи нито в йерапетра, нито в Суда, нито в Кисамос сведения, които биха му помогнали да увенчае действията си срещу пиратите със залавянето на някой голям кораб.
— Не — каза той на капитан Тодрос — струва ми се, че е излишно да оглеждаме северния бряг, но можем да заобиколим острова откъм северозапад, да обходим нос Спада и да кръстосваме един-два дни пред Грабуза.
Очевидно това беше най-доброто решение. В ползуващите се с лоша слава води на Грабуза „Сифанта“ може би щеше да има случай, какъвто не й се бе отдал повече от месец, да изстреля някой и друг залп по пиратите на Архипелага.
Освен това, ако саколевата, както можеше да се допусне, беше поела към Крит, не беше невъзможно да се е отбила в Грабуза. Още едно основание за капитан д’Албаре да огледа околността на това пристанище.